Читать «Тактика на грешките» онлайн - страница 106

— Чудесно. — Клетус се обърна към къщата. — В такъв случай ще си приготвя багажа. Трябва да направя проверка на дорсайския полк тук и да установя система да започнем да ги връщаме на части на Дорсай за новата подготовка. Искам да тръгна за Нютон в края на седмицата.

— Дотогава ще ти предам нашия отговор — каза Мондар и го последва. Когато влязоха заедно в къщата, той погледна любопитно Клетус. — Да си призная, не виждам каква полза ще имате вие от това.

— Пряко, не — отвърна Клетус. — Не и дорсайците — ние, дорсайците, трябва да свикна да казвам. Но нали ти самият веднъж ми каза, че всичко, което придвижва човечеството напред и нагоре, ви приближава към вашата далечна цел?

— Ти си заинтересуван от нашите далечни цели? — попита Мондар.

— Не. От моята собствена. Но в този случай се покриват.

Той прекара следващите пет дни на Бакхала, запознавайки офицерите със своята програма за тренировки на Дорсай. Покани тези, които искаха да се върнат и да се включат в нея, както и хората им. Остави им един прост план за въртене на частите, според който неговите подготвени мъже щяха да заемат мястото на онези, които искаха да започнат тренировки.

Реакцията на дорсайците в Бакхала беше ентусиазирана. Повечето от тях познаваха Клетус от победата над Нова Земя. Поради това можеше да използва още по-добре заема от екзотите, защото не му се налагаше веднага да търси работа на подготвените дорсайци, а ги използваше за заменяне на другите мъже, които искаха да се включат в тренировките. Междувременно непрестанно увеличаваше броя на дорсайците, подготвени за неговите собствени цели.

В края на седмицата се качи на един кораб за Нютон, носейки със себе си пълномощията на екзотите. Те му даваха свобода да обсъди с Управителния съвет на Нютон въпроса за силова електроцентрала на Мар.

С предварителна размяна на писма му беше насрочен приемен час при председателя на съвета в деня на пристигането му в Беле, най-големия град и в действителност столица на Организацията на напредналите общества. Така наричаха себе си колониите от технически и научни емигранти на Нютон. Председателят беше слаб, почти плешив младолик мъж в средата на петдесетте, чието име беше Артур Уалко. Той посрещна Клетус в голям, чист и някак стерилен кабинет във висока сграда, не по-малко модерна от тези на Земята.

— Не съм сигурен, че има за какво да говорим, полковник — каза Уалко, след като двамата се настаниха от двете страни на едно бюро, върху което нямаше нищо друго, освен пулт за управление в средата. — ОНО се радва на добри взаимоотношения с всички по-изостанали колонии в този свят.

Разговорът започна като класически шахматен гамбит, кралска пешка за кралска пешка. Клетус се усмихна.

— В такъв случай информацията ми е била погрешна. — Той отмести стола си назад с намерение да стане. — Извинете ме, аз…

— Не, не, седнете. Моля ви, седнете! — бързо изрече Уалко. — След като сте изминали целия този път, поне мога да чуя какво имате да ми кажете.

— Но ако не мислите, че има смисъл да го чуете… — продължи да настоява Клетус, обаче Уалко го прекъсна с махване на ръка.