Читать «Охлюв по склона» онлайн - страница 15

Хромавия, разбира се, си беше у дома и си разтриваше крака.

— Седни — рече той приветливо. — Ей тук, на меката трева, е постелята за гости. Разправят, щял си да тръгваш.

Пак, помисли Кандид, пак всичко отначало!

— Какво, заболя ли те? — попита той и седна.

— Кракът ли? Ами, не, приятно е. Милваш го и ти става драго. А кога тръгваш?

— Както се договорихме с теб. Вдругиден, ако беше дошъл с мен. А сега ще ми се наложи да подиря друг човек, който да познава гората. Ти, както виждам, не щеш да тръгнеш.

Хромавия изпъна крак и вразумяващо подхвана:

— Като излезеш оттук, завий наляво и върви чак до полето. По полето — покрай двата камъка, и веднага ще видиш пътя, той не е залинял, защото има морени. Пътьом ще подминеш две села, едното пусто, мухлясало, гъба го нападна, тъй че е безлюдно, а в другото живеят чудаците, през тях два пъти мина синята трева, оттогава боледуват и не бива да ги заговаряш, и без туй нищо не проумяват, паметта им се е отплеснала. А след това чудаково село откъм дясната ти ръка се пада твоята Глинеста поляна. И никакви водачи не ти трябват, сам спокойно ще стигнеш, без да се изпотиш даже.

— До Глинестата поляна ще стигнем — съгласи се Кандид. — Ама нататък как?

— Къде нататък?

— През блатото, където по-рано е имало езера. Помниш ли, че ми разказа за каменистия път?

— За кой път? До Глинестата поляна? Ами че нали ти втълпявам: завиваш вляво, вървиш до полето, до двата камъка…

Кандид го изслуша и рече:

— Пътеката до Глинестата поляна вече я знам. Ще стигнем. Но на мен ми трябва нататък, знаеш. Трябва ми да стигна до Града, а ти обеща да ми покажеш пътя.

Хромавия съчувствено поклати глава:

— До Града — а? Такъв ти бил меракът, значи. Помня, помня. Тъй до града, Мълчане, се не стига. До Глинестата поляна например е лесно: покрай двата камъка, през мухлясалото село, през селото на чудаците, а там откъм дясната ти ръка се пада Глинестата поляна. Или да речем — до Тръстикино. То пък е от мен надясно, през рядкото на гората, край Житното мочурище, а после все подир слънцето. Накъдето слънцето, натам и ти. Три дни път, но щом толкова настояваш — да тръгваме. На времето там вадеха гърнета, докато не си разсадихме свои. Тръстикино го знам добре, да беше казал, че до Тръстикино! Няма защо да се чака до вдругиден, утре рано тръгваме, и храна няма да вземем, нали там е Житното мочурище… Ти, Мълчане, си много скъп на приказки — тъкмо те заслуша човек, а ти вече си затворил уста. А в Тръстикино ще идем, утре заран тръгваме…