Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 56

Той се изправи и тръгна. Останалите побързаха да съберат багажа си и да го последват. Докато крачеха по пътеката, която сякаш се материализираше точно преди да стъпят на нея, вятърът обърна посоката си, задуха от юг и премина в лек и топъл бриз, наситен с аромата на диви есенни цветя. Той издуха дъждовните облаци и слънцето изгря точно преди групичката да стигне падината между двете „ръце“ на Богомолеца. Вече преваляше пладне, когато спряха да починат преди последното изкачване през тясната пропаст, откъдето Стърм беше казал, че трябва да минат. Настоя, че натам ги водел еленът.

— Скоро ще стане време за вечеря — въздъхна тежко Карамон и се загледа в краката си. — Мисля, че мога и ботушите да си изям!

— На мен също започват да ми се струват апетитни — отбеляза Флинт. — Ех, защо този елен не беше от плът и кръв. Можеше да свърши и друга работа, освен да ни накара да се изгубим съвсем!

— Млъкни! — обърна се внезапно Стърм, стиснал яростно юмруци. Танис побърза да се надигне и прегърна джуджето.

Рицарят продължи да го гледа с разтреперани мустаци, след което се отдръпна от Танис и промърмори:

— Хайде да тръгваме.

Групичката навлезе в дефилето, откъдето се виждаше част от синьото небе. Вървяха бавно и внимателно, тъй като на няколко пъти се подхлъзваха по ситните камъни. За щастие пътят бе толкова тесен, че този, който се подхлъзнеше, бързо възстановяваше равновесието си, като просто се подпираше върху скалите от двете му страни.

След около половин час се озоваха от другата страна на върха. Спряха и видяха под себе си пищна зелена равнина, която в далечината преминаваше в алпийска гора. Дъждовните облаци бяха останали зад гърба им и слънцето грееше ярко в лазурното небе.

На всички им стана горещо с наметките освен на Райстлин който остана загърнат в червената си роба и качулката. Флинт цяла сутрин се беше оплаквал от дъжда, а сега се заяде със слънцето — било твърде силно, блестяло му в очите и нагорещявало шлема му.

— Предлагам да хвърлим джуджето от върха на планината — изръмжа Карамон.

— Ще мърмори през цялото време, докато пада, и така ще издаде местонахождението ни — отвърна закачливо Танис.

— Кой ще го чуе там долу? — запита Карамон и посочи долината. — Обзалагам се, че сме първите живи същества, които влизат там.

— Първите живи същества — повтори задъхан Райстлин. — Много си прав, братле. Защото това, към което гледаш, е Черната гора.

Всички млъкнаха. Ривъруайнд се размърда неспокойно. Златна Луна се примъкна до него и се загледа надолу към зелените дървета с широко отворени очи. Флинт се прокашля и притихна, гладейки дългата си брада. Стърм огледа спокойно гората. Същото стори и кендерът.

— Изобщо не изглежда страшна — рече весело Таселхоф, седнал с кръстосани крака на земята, и продължи да рисува карта на местността с парче въглен върху някаква кожа, която беше разстлал пред себе си.

— Външният вид е измамен като кендер с ловки пръсти — прошепна заядливо Райстлин.

Тас се намръщи и понечи да м върне, но видя погледа на Танис и отново се зае с картата Полуелфът отиде до Стърм, който беше застанал на ръба на скалата. Вятърът развяваше дългата му коса и широката наметка.