Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 54

— Предлагаш да тръгнем след някакво животно, което дори не виждаме, така ли? — попита Карамон и стисна челюсти, — Това няма да е най-шантавото нещо, което сме правили — отбеляза саркастично Райстлин. — Макар, надявам се, не си забравил, че точно този старец, който разказа историята, ни въвлече във всичко това…

— Ние вече решихме, че ще извървим този път, за да узнаем истината — отсече Танис. — Можехме да дадем жезъла на Висшия Теократ и да се разотидем по живо, по здраво, но предпочетохме другото. Предлагам да последваме Стърм. Очевидно е бил избран, точно както Ривъруайнд е бил избран да получи жезъла…

— Но той дори не ни води в правилната посока! — възкликна Карамон. — Знаеш не по-зле от мен, че на запад в гората няма никакви пътища, пък и никой не ходи там.

— Още по-добре — обади се изненадващо Златна Луна. — Танис каза, че онези същества са завардили всички пътеки. Може би изходът ни е натам. Аз също предлагам да послушаме Стърм. — Тя се обърна и закрачи след него без дори да погледне останалите, очевидно свикнала да се подчиняват. Ривъруайнд сви рамене и я последва. Един по един тръгнаха и останалите.

Рицарят изостави утъпканите пътеки към Окото на богомолеца и се отправи към югозападния му склон. Отначало помислиха, че Карамон е прав — нямаше никакви пътеки. Стърм се блъскаше в дърветата като обезумял. Но изведнъж пред погледите им се откри широка, равна пътека. Танис я загледа удивено.

— Кой е проправил тази пътека? — обърна се той към Ривъруайнд, който също не можеше да повярва на очите си.

— Не знам — отвърна варваринът. — Но е много стара. Виж онова дърво. Явно лежи там отдавна, защото е потънало наполовина и е обрасло в мъх и бръшлян, освен това няма следи от стъпки, дори и от животни, освен тези на Стърм. Чудя се само защо и пътеката не е обрасла?

Танис не му отговори, дори не успя да размисли над въпроса му, защо Стърм беше ускорил крачка и трябваше да побързат, за да го настигнат.

— Таласъми, лодки, хора-гущери, невидими елени — какво ли още ни чака? — оплака се Флинт на кендера.

— Как искам да го видя — изрече с копнеж Тас.

— Фрасни се по главата — изсумтя джуджето. — Въпреки че при теб разликата едва ли ще е голяма.

Стърм се катереше енергично по пътеката, която водеше към върха, забравил и болката, и раната. Когато Танис накрая го настигна, се изплаши от трескавия му поглед. Огледа се и разбра, че ще се озоват точно между „сключените ръце“, пропаст, в която никой досега не беше стъпвал.

— Почакай малко — задъхано помоли полуелфът. Беше почти пладне, макар това да бе само догадка, тъй като слънцето все още не се беше показало иззад тежките сиви облаци. — Хайде да отдъхнем. Искам да огледам околността оттам. — Той посочи една скална издатина близо до върха.

— Да отдъхнем… — повтори Стърм, спря и си пое дълбоко дъх. Загледа се пред себе си и се обърна към Танис:

— Щом казваш… — Очите му светеха.

— Добре ли си?

— Да, добре съм — изрече Стърм отнесен поглед и нагази в тревата, поглаждайки мустаците си. Танис го изгледа с тревога и се върна да посрещне останалите, които тъкмо бяха изкачили поредното възвишение.