Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 57

— Стърм, къде е еленът? Още ли го виждаш?

— Да. — Той посочи надолу. — Прекоси поляната. Виждам следата му, там, където е минал през тревата. Влезе в онази гора там.

— Влязъл е в Черната гора…

— Кой каза, че това е Черната гора?

— Райстлин.

— Пфу!

— Той е магьосник.

— Той е побъркан — отвърна Стърм и сви рамене. — Но ти, ако искаш, можеш да останеш от тази страна на хълма. Аз ще последвам елена, както го е сторил Хума, дори това там да е Черната гора. — Той уви плътно робата около себе си и тръгна по пътеката, която се спускаше от върха.

Танис се върна при останалите.

— Еленът го води право към гората. Райстлин, ли си, че това е Черната гора?

— Може ли човек изобщо да е сигурен в нещо? Аз не съм сигурен дори дали ще поема следващата си глътка въздух. Но ти продължавай. Влез в гората, където не е стъпвал кракът на жив човек. Най-сигурното нещо в живота е смъртта, Танис.

Полуелфът изпита внезапно желание да хвърли магьосника от върха на планината. Погледна отново Стърм, който смело слизаше към долината.

— Отивам след него — изрече внезапно. — Но отговарям единствено за себе си. Всеки от вас е свободен да постъпи както намери за добре.

— И аз идвам! — Таселхоф нави картата и я пъхна в кутията при останалите. Скочи на крака, но се подхлъзна на дребните камъчета.

— Призраци! Дрън-дрън! — Флинт се обърна към Райстлин и направи многозначителен жест с ръка, след което застана зад полуелфа.

Златна Луна тръгна бе колебание въпреки че лицето й беше пребледняло. Ривъруайнд я последва бавно, замислен над нещо. Танис изпита облекчение — знаеше че варварите имат много ужасяващи сказания за Черната гора. Накрая и Райстлин се присъедини към тях.

Танис посрещна магьосника с лека усмивка и не се сдържа да го попита:

— Защо идваш?

— Защото ще съм ви нужен — изсъска магьосникът. — И освен това къде да отида? След като ни, доведе чак дотук, вече не виждам обратния път. Ти ни поставяш пред избора на Огър — „Умри бавно или умри бързо.“ Идваш ли, братко? — извика той и пое надолу.

Докато братята минаваха покрай тях, останалите се спогледаха неловко. Танис се почувства като глупак. Райстлин бе напълно прав. Беше довел нещата твърде далеч, а сега представяше решението като тяхно, успокоявайки по този начин съвестта си. Той вдигна от земята един камък и го запокити гневно към планината. Защо изобщо той трябваше да поема цялата отговорност? Защо въобще се бе забъркал във всичко това, когато единственото му желание бе да намери Китиара и да й каже, че я обича и желае. Вече можеше да приеме човешките й недостатъци, както тя бе приела неговите.

Но Кит не дойде. Имаше си „нов господар“. Навярно затова беше…

— Ей, Танис — чу се гласът на кендера. — Идвам — измърмори неохотно той.

Слънцето тъкмо започваше да залязва, когато групичката достигна началото на гората. Танис прецени, че им остават още три или четири часа дневна светлина. Ако еленът продължаваше да ги води по равни и утъпкани пътеки, може би щяха да прекосят по светло.