Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 48

— Тук съм, братле. — Спокойният глас на Райстлин прочисти съзнанието му.

— Тъкмо навреме — пое си дъх Карамон и замахна с меча си. — Що за гнусни свещеници са тия?

— Не ги пронизвай! — предупреди го магьосникът. — Ще се вкаменят. И не са свещеници, а нещо като хора-змии. Затова са облечени така.

Макар да бяха различни колкото денят и нощта, близнаците се биеха умело в екип. Карамон пусна камата и меча на земята и напрегна мускулестите си ръце. Щом видяха това, същества се нахвърлиха отгоре му. Парчетата плат се бяха размотали и се вееха гротескно от ръцете и краката им. Воинът потръпна от отвращение при гледката на люспестите тела и кривите нокти.

— Готов ли си?

— Аст тасарк симиралан кринави — изрече тихо магьосникът и хвърли шепа пясък във въздуха. Съществата забавиха дивия си устрем и обориха глави в магическа дрямка… но внезапно премигнаха, окопитиха се и продължиха устрема си.

— Не се поддават на магия! — промърмори удивен Райстлин.

Но краткото забавяне беше достатъчно за Карамон. Хванаха змийските им вратове и ги изви един около друг. Телата се строполиха на земята като безжизнени статуи. Той се обърна и видя, че на помощ на събратята си се притичват още двама с проблясващи криви мечове.

— Стой зад мен — заповяда Райстлин с дрезгав шепот.

Карамон се наведе и взе меча и камата. Изправи се зад брат си, разтревожен за неговата безопасност, но знаеше, че той няма да може да извърши заклинание, ако е застанал на пътя му.

Райстлин впери поглед в съществата, които, разпознали магията, забавиха ход и се спогледаха неохотно. Едното се хвърли на земята и пропълзя под колата, а другото извади меча си и нападна магьосника, като се надяваше да го промуши, преди да е успял да изрече заклинанието, или поне да наруши съсредоточаването. Райстлин обаче беше глух и сляп за онова, което ставаше около него и бавно вдигна ръце. Събра палците си, разпери пръсти като ветрило и проговори:

— Каир тангус миопиар. — Магията разтърси крехкото му тяло и съществото избухна в пламъци.

Танис се съвзе от шока и когато чу вика на рицаря, побърза да излезе от храстите на пътя. Замахна с плоската страна на меча си и удари съществото, нападнал Стърм. Свещеникът се свлече с писък и полуелфът успя да завлече ранения рицар в укритието на храстите.

— Мечът ми — заекна зашеметеният Стърм. По лицето му се стичаше кръв и той несъзнателно понечи да я избърше.

— Ще го вземем — обеща му Танис и се зачуди как ще стане.

Огледа се бързо и видя, че от гората прииждат още от гнусните същества. Устата му пресъхна. Трябва да се махаме, помисли той и потисна надигащата се в гърдите му паника. Насили се да се успокои и да си поеме дълбоко въздух. След това се обърна към Флинт и Таселхоф, които бяха притичали до него:

— Стойте тук и пазете Стърм. Аз отивам да извикам останалите.

Връщаме се в гората. — И без да дочака отговор, се втурна към пътя, но там го пресрещнаха магическите пламъци на Райстлин. Танис бързо залегна на земята. Колата се подпали и сламата, върху която беше лежало съществото, се разгоря.