Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 35

Той пристъпи тихо към кендера, като внимаваше да не събуди останалите, и го потупа по рамото.

— Тас… Този пръстен е мой…

— Така ли? — попита Таселхоф с широко отворени невинни очи. — Наистина ли е твой? Не е ли прекрасно, че съм го намерил? Сигурно си го изпуснал в хана.

Танис се усмихна кисело, взе пръстена и приседна до кендера.

— Имаш ли карта на това място?

Погледът на Таселхоф грейна.

— Карта? Естествено, че имам. — Той събра скъпоценностите си, напъха ги в една от торбите, а от друга извади резбована кутия за свитъци, в която имаше множество карти. Танис и преди беше виждал колекцията на кендера, но тя винаги го удивяваше. Картите сигурно бяха поне сто, изрисувани върху всякакъв материал — от мека телешка кожа до огромни палмови листа.

— Мислех, че познаваш всяко дърво наоколо, Танис. — Таселхоф започна да рови из картите, като от време на време се задържаше върху най-любимите си.

Полуелфът поклати глава.

— Живея тук от много години, но трябва да призная, че не познавам всички тъмни и тайни пътеки.

— Много малко са тези, които водят към Хейвън, но пътят през долината на Солас определено е най-къс. — Тас издърпа една карта от купчината и я разстла на пода на пещерата.

Танис я разгледа на светлината на загасващия огън.

— Прав си. Този път не само е най-късият, но очевидно е единственият проходим на километри наоколо. На север и на юг от нас са планините Каролис, където няма проходи. — Той се намръщи, сви картата и я върна на Тас. — Точно същото ще хрумне и на Теократа.

— Ами… — Кендерът се прозя и постави внимателно картите в кутията. — Това е проблем за глави, по-умни от моята. Аз отговарям за забавленията. — Напъха кутията в торбата, легна на пода, свил крака под брадичката, и не след дълго заспа с дълбокия сън на бебетата и животните.

Танис го изгледа със завист. Въпреки че беше изтощен до смърт, нямаше да може да се отпусне толкова, че да заспи. Останалите също спяха, с изключение на Карамон, който се грижеше за брат си. Танис отиде при него.

— Поспи малко. Аз ще го гледам.

— Не! — Карамон придърпа внимателно наметката си върху раменете на Райстлин.

— Но трябва и да поспиш.

— Има време — засмя се Карамон. — По-добре ти самият да полегнеш, милосърдни брате. Питомците ти са добре. Виж, дори джуджето се стопли.

— Какво да го гледам? Сигурно и Теократът в Солас го чува как хърка. Е, приятелю, това събиране не се получи както го мислехме преди пет години.

— Колкото, толкова — отвърна тихо Карамон и сведе поглед към спящия си брат.

Танис го потупа по ръката, след което легна, уви се в наметалото си и се опита да заспи. Нощта се изнизваше бавно за онези, които бдяха на пост, и бързо за другите, които спяха. Карамон смени Стърм, а след това Танис смени Карамон. Бурята продължи да вилнее цяла нощ, а вятърът бе превърнал езерото в развълнувано море. Светкавици прорязваха тъмнината. Трещяха гръмотевици. С настъпване на утрото бурята утихна и полуелфът посрещна сам сивия и хладен ден. Дъждът беше спрял, но облаците се стелеха ниско над земята. Танис усети някакво безпокойство. Есенните бури бяха рядкост, особено такива жестоки като вчерашната, но странното бе, че бурята се беше извила откъм север, а не както обикновено — откъм Равнините на изток. Танис бе много чувствителен за природата и необичайното време го обезпокои точно толкова, колкото изчезналите съзвездия на Райстлин. Нещо му подсказваше, че трябва да тръгват, въпреки че още бе съвсем ранно утро. Той влезе в пещерата да събуди останалите.