Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 233

Не, имаше само едно сигурно място, където можеше да го отведе — от външната страна на крепостните стени Щяха да се спотаят в гората, докато суматохата утихне, и през нощта да проникнат в крепостта. След като взе това решение, той протегна ръка и му помогна да се изправи.

— Тук скоро ще има битка. Ще те отведа на сигурно място, докато всичко свърши. Аз съм приятел. Разбираш ли ме?

Мъжът го изгледа с пронизващ поглед, изпълнен с безкрайна мъдрост и интелигентност. Това не бе поглед на елф, в който прозираше самата вечност, а на човек, преживял месомелачката на безброй години. Берем въздъхна едва чуто и кимна.

Верминаард изхвърча от стаята си вбесен, намъквайки в движение бронираните си кожени ръкавици. Зад него подтичваше драконянин, понесъл Зачернящия, боздугана му. Други драконяни сновяха наоколо и изпълняваха заповедите, които Верминаард издаваше, докато тичаше към леговището на Пайръс.

— Не, глупаци такива! Няма да отзовавате армията! Ще се справя с това за минути. До довечера Куалинести ще гори. Янтар! — изрева той, блъсна вратите на бърлогата му и отиде до една издатина на втория етаж. Вдигна глава и видя дим и огън, а отнякъде се носеше ревът на дракона.

— Янтар! Колко дълго смяташ да ловиш тези шпиони? — изкрещя гневно Верминаард и се обърна, при което едва не се блъсна в капитана на драконяните.

— Да ви приготвя ли драконовото седло, милорд.

— Не, няма време. Освен това го използвам само, по време на битка. А това отвън няма да е битка. Трябва само да се изпепелят няколкостотин роби.

— Но те избиха стражите в мините и сега са на двора заедно със семействата си.

— С какви сили разполагате?

— Не много големи, милорд. — Очите му проблеснаха гневно, тъй като не намираше за много умна идеята крепостта да бъде лишена от почти цялата войска. — Ние сме само четирийсет-петдесет срещу повече от триста мъже и още толкова жени. А те със сигурност ще се бият наравно с тях и ако успеят да избягат в планината…

— Дрън-дрън! Янтар! — Отнякъде се чу грохот на желязо, а след него още нещо — скърцането на голямото колело, което не се бе въртяло от столетия. Верминаард тъкмо се чудеше какви са тези странни звуци, когато Пайръс долетя в бърлогата си.

Господарят на драконите изтича към мястото за качване и сръчно възседна дракона. Двамата бяха превъзходен боен екип, макар че си нямаха никакво доверие. Взаимната им връзка, породена от омразата към нисшите раси и жаждата за власт, бе много силна, но никой от двамата не го признаваше, дори пред себе си.

— Излитай! — изрева Верминаард и Пайръс се издигна във въздуха.

— Няма смисъл, приятелю — каза тихо Танис на Стърм, който се опитваше да въведе някакъв ред, и сложи ръка на рамото му. — Само си хабиш силите. Пази ги за битката.