Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 231

— Ще ви изпепеля! — изръмжа и подуши стоманата в тунела. — Няма да ми се изплъзнете! — Но тъкмо когато си поемаше въздух, за да избълва смъртоносния огън, чу детски гласове. — Не, не смея. Децата ми! Може да ги нараня. Главата й се отпусна на студения каменен под.

Двамата мъже се втурнаха в тунела, като Танис почти влачете изтощения магьосник. Изведнъж чуха зад себе си тъжно и сърцераздирателно стенание:

— Оставете децата ми! Моля ви, бийте се с мен! Не наранявайте децата ми!

Танис влетя в стаята за игри и замига от слънчевите лъчи които струяха от широко отворената врата към двора. Видя Тика и Лорана, които наблюдаваха децата с извадени мечове. На пода лежеше един драконянин, а от гърба му стърчеше бойната брадва на Флинт.

— Всички вън! — изкрещя Танис.

Джуджето извади брадвата си от купчината прах и излезе последно. Когато се озоваха на двора, чуха рев на дракон, съвсем различен от този на жалката Матафльор, от който стените потрепериха. Драконът излизаше от бърлогата си.

— Янтар! — предположи Танис. — Никъде не е заминавал!

Джуджето поклати одобрително глава.

— Залагам си брадата, че Тас има пръст в тази работа.

Скъсаната верига, в която се бяха вкопчили, полетя към каменния под.

Таселхоф продължи да я стиска, макар да разбираше, че няма смисъл. Ето какво било да умреш, помисли си той. Усещането беше интересно, но за съжаление щеше да трае много кратко. Чу над главата си изпълнения с ужас писък на Сестън, а някъде долу старецът си мърмореше нещо, опитвайки се навярно да направи последното си заклинание. Изведнъж Физбан извиси глас, който премина в писък. Чу се хрущене на счупени кости, след което настъпи тишина. На Тас му стана много мъчно, макар да знаеше, че следващият ще е той. Каменният под вече беше съвсем наблизо. Няколко секунди го деляха от смъртта…

И тогава заваля сняг.

Или поне така си помисли кендерът в първия момент. След миг осъзна изумен, че наоколо се рееха хиляди и хиляди пера, сякаш бяха взривили някой курник! Той потъна в дълбоката и мека купчина, а Сестън се стовари отгоре му.

— Бедният Физбан. — Тас изтри сълзите от очите си Последното му заклинание трябва да бе нещо като валежите от пера на Райстлин. Само че сега бяха много повече.

Високо над главата му колелото се завъртя по-бързо и веригата сякаш изскърца радостно, свободна от много време насам.

В двора на крепостта цареше хаос.

— Насам! — изкрещя Танис и изскочи навън. Знаеше, че са обречени, но нямаше никакво намерение да се предава. Групата се събра около него с извадени оръжия и го погледна тревожно. — Тичайте към мините! Скрийте се! Верминаард и червеният дракон не са заминали никъде! Това е капан! Ще пристигнат всеки момент!

Останалите кимнаха с мрачни физиономии. Знаеха, че няма надежда — за да стигнат до безопасното убежище, трябваше да прекосят почти сто метра открито пространство.

Опитаха се да накарат жените и децата да побързат, но без успех. Трябваше да се въведе някакъв ред. Докато се чудеха какво да направят, Танис погледна към мините и изруга.