Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 224

— Ако между нас има предател, вие двете ще се озовете в голяма опасност, тъй като ще охранявате жените…

— Всички ни грози опасност — отбеляза сухо Лорана, която не беше мигнала цяла нощ. Знаеше, че ако се отпусне дори за миг, страхът ще я обсеби отново.

Танис не разбра нищо за вътрешната й борба. Тъй като воюваше от незапомнени времена, отдавна бе забравил за ужаса преди първата битка. Помисли си само, че тази сутрин тя изглежда необикновено бледа и особено красива. Той се прокашля и предупреди с дрезгав глас:

— А ти, Тика, дръж меча си в ножницата. Ще е по-безопасно за всички ни. Сега иди да кажеш довиждане на Карамон.

Момичето се изчерви до ушите, погледна ги многозначително и изтича при воина.

Танис изгледа Лорана и чак тогава забеляза стегнатите мускули и изпънатите жили на челюстта й. Прегърна я, но тя беше студена и неподвижна като драконянски труп.

— Не е нужно да го правиш — пусна я той. — Тази битка не е твоя. Можеш да отидеш с жените в мините.

Лорана поклати глава и проговори чак когато се овладя напълно.

— Тика не може да се бие, а аз мога. Макар и „несериозно“. — Той я погледна сконфузено. — Ще направя онова, което трябва, Танис. — Устните й произнесоха човешкото му име с неохота. — В противен случай може и мен да помислиш за предател.

— Изобщо не вярвам, че Гилтанас е предател! Просто… по дяволите! Заложен е животът на твърде много хора! Разбираш ли мен?

Лорана усети треперещите му ръце върху своите, вдигна поглед и видя по лицето му сълзи на гняв и безсилие. Нещо подобно пораждаше страхът в самата нея. Само че той не се страхуваше за себе си, а за други хора. Успя да си поеме въздух и прошепна задъхано.

— Извинявай. Прав си. Виж, стражите дойдоха. Време е да потегляме.

Тя се обърна и тръгна, без да го погледне. Само за миг й хрумна, че Танис може би е търсел подкрепата й. Марита и Златна Луна поведоха групичката към едно тясно стълбище на първия етаж. Стражите не ги последваха, само измърмориха нещо за „специална задача“. Танис попита Марита дали това е обичайно и тя поклати разтревожено глава. Но нямаха друг избор, освен да продължат. Шест джуджета-земерови се повлякоха след тях с тежки тенджери, от които се разнасяше аромат на овесена каша. Те не обръщаха никакво внимание на „жените“, докато Карамон не се спъна в полата си и изруга. Джуджетата го зяпнаха смаяно.

— Да не сте шукнали! — Флинт се обърна към тях и в ръката му проблесна нож.

Земеровите се лепнаха за стената и трескаво закимаха, а тенджерите се раздрънчаха.

Стигнаха почти до края на стълбището и спряха.

— Ето, това е коридорът — посочи Марита, — а онази врата… О, не! — възкликна тя и сграбчи Танис за ръката. — Пред вратата има стражи! Досега никога не се е случвало!

— Шшт! Може да е случайно — успокои я той, но съзнаваше, че не е така. — Продължавай, както се разбрахме.

Марита кимна и прекоси коридора.

— Стражи! — предупреди Танис останалите. — Пригответе се. И помнете — бързо и смъртоносно. Без никакъв шум.

Според картата на Гилтанас помещението, където децата играеха, се намираше през две стаи от мястото, където спяха Марита им беше обяснила, че първата била склад, пълен с играчки, дрехи и разни други работи, а от нея — през тунел — се стигало до другата, където живеела Кремък. Освен това стаята за игри била свързана и с двора — с една врата, препречена с дебела дъбова греда.