Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 225

— Това е, за да не излиза драконът — поясни Марита. — Верминаард никога не я пуска навън. Мисля, че се бои да не направи нещо. Тя не че иска да излиза, но сигурно й се ще да погледа децата, докато си играят.

Танис я изгледа със съмнение, чудейки се дали няма да се натъкнат на нещо по-различно от малоумното и безобидно същество, което тя описваше.

След леговището на дракона се намираше стаята, където спяха децата. Трябваше да влязат точно преди зазоряване, да ги събудят и да ги изведат навън.

Те изкачиха и последните стълби и се отправиха към стаята за игри, факлите хвърляха причудливи сенки по стените. Пакс Таркас беше тих. Твърде тих за крепост, която се готвеше за война. Пред вратата стояха и разговаряха четирима драконяни, които млъкнаха, когато видяха жените.

Най-отпред вървяха Златна Луна и Марита. Варварката беше свалила качулката си и сребристорусата й коса блестеше на светлината на факлите. След нея пристъпваше приведеният Ривъруайнд, който практически ходеше на колене. Следваха ги Карамон и Райстлин, а след тях — Ебен и Гилтанас. Най-отзад вървеше Флинт, който от време на време хвърляше по някой убийствен поглед към земеровите.

— Тази сутрин нещо сте подранили — изръмжа един от драконяните.

Жените се скупчиха край вратата като квачки и търпеливо зачакаха да им отворят.

— Замириса ми на буря — поясни Марита. — Искам да ги изведем да потичат навън, преди да е заваляло. А вие какво правите тук? Тази врата не се охранява. Ще изплашите децата.

Друг драконянин изрече нещо хапливо на техния език и четиримата се ухилиха, показвайки редици остри зъби. Онзи, който беше проговорил пръв, се обърна към Марита:

— Заповед на Господаря Верминаард. Тази сутрин той и Янтар отпътуваха, за да приключат с елфите. Наредено ни е да ви претърсим. — Той впи жаден поглед в Златна Луна. — Това ще е удоволствие за нас.

— За теб може и да е — измърмори друг и впери отвратен поглед в Стърм. — През живота си не съм виждал по-грозна женска от… ох… — Съществото се строполи на пода. От гърдите му стърчеше кама.

Останалите трима също бяха убити за броени секунди. Карамон удуши единия, Ебен удари другия в стомаха и Флинт го довърши с брадвата си, а Танис прониза последния с меча си. Понечи да изостави оръжието, тъй като очакваше, че ще заседне във вкамененото тяло, но то, за негова най-голяма изненада, се изниза от мъртвия драконянин удивително лесно. Нямаше време да се чуди. При вида на бляскавата стомана земеровите бяха захвърлили тенджерите на земята и се носеха по коридора с всичка сила.

— Остави ги, Флинт! Бързо в стаята! — Танис прекрачи телата и отвори вратата.

— Ако някой открие труповете, смятай, че с нас е свършено — обади се Карамон.

— С нас е свършено още от самото начало! — изръмжа гневно Стърм. — Всичко е въпрос само на време.