Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 221

Спътниците се бяха върнали в килията, където се бяха озовали и Ебен и Гилтанас. Танис помоли Марита да занимава жените, докато разпитваше двамата мъже. Историята на Ебен звучеше достоверно. На връщане от мините Танис беше видял телата на драконяните, освен това си личеше, че той се е бил с някого — дрехите му бяха разкъсани и от лицето му течеше кръв.

Тика взе от една жена сравнително чиста кърпа и започна да почиства раните му.

— Той ни е спасил живота, Танис. Би трябвало да си му благодарен, а не да го гледаш така, сякаш е убил най-добрия ти приятел.

— Не, Тика — каза тихо Ебен, — той има право да пита. Признавам, че изглежда подозрително, но нямам какво да крия. — Той хвана ръката й и целуна пръстите й.

Момичето се изчерви, потопи кърпата във вода и се зае отново с раната. Карамон ги наблюдаваше намръщено.

— Ами ти, Гилтанас? — попита грубо воинът. — Ти къде изчезна?

— По-добре не питай — отвърна не по-малко грубо елфът. — Няма да ти е приятно да чуеш отговора.

— Какъв отговор? — попита рязко Танис.

— Оставете го на мира! — извика Лорана и застана до брат си. Той ги погледна и присви бадемовите си очи. Лицето му беше изпито и бледо.

— Важно е, Лорана — каза Танис. — И така — къде беше?

— Не забравяйте, че ви предупредих! — Погледът му се премести към Райстлин. — Върнах се да проверя дали този магьосник е толкова изтощен, колкото си даваше вид. Сигурно не е бил, защото го нямаше.

Карамон се изправи с изкривено от гняв лице и стисна юмруци. Стърм го сграбчи и го дръпна, а Ривъруайнд застана пред Гилтанас.

— Всеки има право да се защити — обади се варваринът с нисък и плътен глас. — Елфът каза каквото имаше да казва. Нека сега чуем брат ти.

— Защо? Нямам какво да кажа? — прошепна дрезгаво Райстлин с пропит от ненавист глас. — Вие и без това не ми вярвате, защо тогава да отговарям на въпросите ви? Мислете каквото искате. Ако смятате, че съм предател, убийте ме още сега! Няма да ви попреча… — Той се разкашля.

— Тогава ще трябва да убиете и мен — заяви Карамон и отведе брат си в леглото.

На Танис му прилоша.

— Двойни постове тази нощ! Ебен, ти не. Стърм и Флинт ще пазят първи, Ривъруайнд и аз поемаме втората смяна. — Той седна на пода и хвана главата си с ръце. „Предадени сме, помисли си той. Един от тези тримата е предател, и то от самото начало. Стражите ще дойдат всеки момент. Или Верминаард е намислил нещо по-хитро, някакъв капан, в който да попаднем накуп, или…“

И тогава всичко му се изясни. Естествено! Верминаард ще използва бунта като повод да избие затворниците, цялата им група и, естествено, посветената. Винаги можеше да си набави още роби и този ход щеше да бъде за назидание на всички, които откажеха да му се подчинят. Планът на Гилтанас обслужваше идеално целта му!

Трябваше да се откажат от този план, но дали това беше правилното решение? Хората бяха прекалено възбудени, а излекуването на Елистан и изявлението му, че смята да следва древните богове, им бяха вдъхнали надежда. Повярваха, че истинските богове са се завърнали при тях. Но Танис забеляза ревността, с която Висшите Търсачи гледаха Елистан. Разбираше, че въпреки привидната си подкрепа, само чакаха удобен момент, за да го стъпчат. Може би дори в този момент сновяха сред хората и сееха кълновете на съмнението.