Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 219

Над Пакс Таркас се спусна нощ.

Пайръс стоеше в стаята си и нервничеше, защото бе придобил навика на човешките същества, когато приемаше формата им, да кръстосва напред-назад. Но сега в залата имаше място едва колкото да разпери криле, макар да бе най-просторната в крепостта, при това бе разширена допълнително специално за него.

Той се насили да се успокои, легна на пода и впери поглед във вратата. Затова не забеляза двете глави, които надничаха над парапета на третия етаж.

Някой подраска по вратата. Пайръс вдигна нетърпеливо глава, но я отпусна с ръмжене, когато двама таласъми довлякоха в стаята някакво окаяно същество.

— Земеров! — изръмжа драконът, който с нисшите говореше на общия език. — Верминаард трябва съвсем да се е пообъркал, ако смята, че ще ям тези отвратителни твари. Хвърлете го в онзи ъгъл и изчезвайте! — Таласъмите побързаха да изпълнят нареждането му. Сестън се сви в ъгъла и зарида.

— Млъквай или ще те изпепеля само за да не ми мрънкаш на главата — заповяда раздразнено драконът.

Откъм вратата се чу тихо почукване, което разпозна моментално и червеният огън в очите му се разгоря.

— Влез!

На прага застана висок мъж, увит в дълго наметало и с качулка, която скриваше лицето му.

— Добре — отвърна Пайръс и люспите му застъргаха по пода. — Свали си качулката. Искам да виждам лицата на тези, с които разговарям.

Той я отметна и в същия момент високо горе някой си пое шумно дъх. Пайръс вдигна глава към тъмния балкон. Тъкмо обмисляше дали да не литне, за да види какво става, когато мъжът прекъсна мислите му.

— Разполагам със съвсем малко време, велики. Искам да се върна, преди да са ме заподозрели. Освен това трябва да докладвам на Господаря Верминаард…

— Всичко по реда си — прекъсна го Пайръс. — Какво са намислили онези глупаци, с които си се сдружил?

— Възнамеряват да освободят робите, да ги разбунтуват и така да принудят Верминаард да върне армията, която пътува към Куалинести.

— Само това?

— Да, велики. А сега трябва да предупредя Господаря на драконите.

— Дрън-дрън! Аз съм този, който ще потуши бунта, ако робите въстанат. Освен ако не кроят планове и за мен?

— Не, велики. Те много се боят от теб и затова ще изчакат, докато вие с Верминаард отлетите за Куалинести. Чак тогава ще освободят децата и ще се разпръснат в планините.

— Планът напълно подхожда на ограничената им интелигентност. Не се тревожи за Верминаард. Аз ще се погрижа да го осведомя, когато преценя, че е готов да научи новината. Назряват много по-важни събития. Много по-важни. Слушай внимателно. Днес този имбецил Тоде доведе един затворник… — Пайръс замълча и очите му проблеснаха. Гласът му премина в съскане. — Това е той! Онзи, когото търсим!

Мъжът застина от изненада.

— Сигурен ли сте?

— Естествено! — процеди злобно драконът. — Виждам го и в сънищата си! Той е там! Почти го докосвам! Цял Крин го търси, но аз го открих!

— Ще информирате ли Нейно Мрачно Величество?

— Не. Нямам доверие на вестоносците. Трябва лично да й доставя този човек, но сега не мога да напусна крепостта. Верминаард няма да успее сам да се справи с елфите. Дори тази война да е само фарс, все пак трябва да спазваме благоприличие. Освен това без тях светът ще стане по-добро място за живот. Ще отведа Вечния при Кралицата при първа възможност.