Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 201

Танис го изгледа с омраза заради студената му и безчувствена логика и заради това, че беше прав. Той се изправи и помогна на Лорана да стане. Мразеше и нея, без да знае защо. Разбираше само, че ще утежни още повече и без това тежката им задача. Останалите също станаха и започнаха да събират багажа си.

— Оправяй се сама — предупреди я тихо той. — Не мога да стоя край теб и да те защитавам. Гилтанас също. Държиш се като абсолютна глезла. Вече ти казах — време е да пораснеш. Ако не го сториш, най-вероятно ще умреш, а заедно с теб сигурно ще загинем и ние!

— Съжалявам, Танталас. — Лорана избягваше гневния му поглед. — Но не мога да те изгубя отново. Обичам те. Ще видиш, че ще се гордееш с мен.

Танис се обърна и тръгна. Видя усмивката на Карамон и чу кикотенето на Тика. Изчерви се, но ги подмина, без да им обръща внимание. Приближи се към Стърм и Гилтанас.

— Изглежда, все пак ще се наложи да тръгнем по десния тунел, без значение какво смята Райстлин. — Той препаса новия си меч и забеляза, че магьосникът разглежда оръжието му с голям интерес.

— Какво има сега? — запита раздразнено.

— Омагьосан е. Как го взе?

Танис се сепна и погледна меча, сякаш беше змия. Намръщи се и се опита да си спомни.

— Бях близо до трона на Кит-Канан и търсех нещо, което да метна по плужека. И тогава този меч изведнъж се озова в ръката ми. Някой го беше извадил от ножницата и… — Танис преглътна с усилие.

— Да? — подкани го Райстлин.

— Той ми го даде! Помня, че ръката му докосна моята. Той го е извадил от ножницата.

— Кой? — попита Гилтанас. — Ние не бяхме наблизо.

— Кит-Канан…

Глава 10

Кралската стража.

Стаята с веригата.

Възможно бе въображението им да си играеше с тях, но с напредването в тунела мракът ставаше все по-плътен, а въздухът — все по-студен. Не беше нужно да си джудже, за да знаеш, че това не бе нормално за една пещера, където температурата навсякъде трябваше да е сравнително постоянна. Стигнаха до ново разклонение, но никой не пожела да тръгнат наляво — може би от страх да не се върнат в Залата на Древните при ранения плужек.

— Елфът ни заведе нарочно при чудовището — каза злобно Ебен. — Чудя се какво ни чака там долу?

Никой не му отговори. Вече всички усещаха присъствието на неимоверното зло, за което ги беше предупредил Райстлин. Стъпките им се забавиха и единствено общата им воля ги караше да продължават напред. Лорана се парализираха от страх и се подпря немощно на стената. Копнееше Танис да я успокои и защити, както правеше, когато бяха деца и се сблъскваха с измислени препятствия, но той вървеше начело на групата заедно с брат й. Всеки трябваше сам да се пребори със страха си. Тогава реши, че предпочита да умре, отколкото да моли за помощ. Даде си сметка, че бе напълно сериозна, когато каза на Танис, че ще се гордее с нея. Тя стисна зъби и продължи напред.

Тунелът свърши внезапно. Пред тях се издигаше стена. Забелязаха неголяма дупка, около която имаше купчина каменни отломки. Могъщото зло, което вееше откъм дупката, беше почти осезаемо и сграбчваше гърлата им с невидими ледени пръсти. Спряха. Никой не се осмели да влезе, дори вечно жадният за приключения кендер.