Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 195

— Да нямаш предвид планинските джуджета! — Брадата на Флинт се разтресе. — Ние от хълмовете отдавна не живеем под земята на кралство Торбардин.

— Само защото ви изхвърлиха оттам!

— Престанете и двамата! — скара им се Танис. — Райстлин, какво долавяш?

— Зло. Огромно зло.

— Аз обаче усещам и огромно добро — намеси се неочаквано Физбан. — Това място още помни елфите, макар че вече го населяват зли същества.

— Вие сте луди! — изкрещя Ебен и гласът му отекна в скалите. Останалите се извърнаха и го изгледаха разтревожени. — Съжалявам — снижи той глас, — но не мога да повярвам, че се каните да влезете вътре! Не е необходимо да си магьосник, за да усетиш, че оттам лъха на зло. Дори аз го усещам! Хайде да се върнем при централната порта. Сигурно ще има стражи, но те не могат да се сравняват с това, което броди долу в мрака.

— Звучи ми разумно, Танис — каза Карамон. — С мъртвите не можеш да се биеш. Разбрахме го още в Черната гора.

— Това е единственият път! — извика ядосано елфът. — Щом сте такива страхливци…

— Има разлика между страха и предпазливостта, Гилтанас — отвърна спокойно Танис и се замисли. — Може и да обезвредим стражите при централната порта, но те при всички положения ще успеят да предупредят останалите. Предлагам да влезе в пещерата и да видим какво има вътре, Флинт, води. Райстлин, ще ни трябва светлина.

— Ширак — изрече тихо магьосникът и кристалът на жезъла му засия.

Двамата с Флинт влязоха в пещерата, следвани от останалите. Тунелът определено беше много стар, но бе невъзможно да се определи дали е изкуствен, или дело на природата.

— А какво ще правим с преследвача? — попита тихо Стърм.

— Дали да не оставим отворено?

— Правилно, ето как ще му устроим капан — съгласи се Танис. — Гилтанас, остава съвсем малък отвор, така че онзи, който ни следи, да разбере, че сме влезли, но да не заподозре, че това е клопка.

Елфът извади скъпоценния камък, пъхна го в процепа от вътрешната страна на входа и изрече няколко думи. Камъкът се плъзна на мястото си. В последния момент, когато оставаха трийсетина сантиметра, елфът го извади. Вратата остана полузатворена и рицарят, Гилтанас и Танис се присъединиха към останалите и навлязоха в Сла-Мори.

— Много е прашно — обади се Райстлин и се закашля, — но няма никакви следи. Поне в тази част на пещерата. На около петдесет метра напред тунелът се разклонява. Там има следи, но не мога да определя какви са. Не приличат нито на драконянски, нито на таласъмски и не идват насам, Физбан каза че долавя злото откъм дясното разклонение.

— Ще нощуваме тук — каза Танис, — близо до входа Ще сложим два поста. Единия при вратата, а другия — в коридора Стърм и Карамон са първи. После сме аз и Гилтанас Ебен и Ривъруайнд, Флинт и Таселхоф.

— Ами аз? — Тика се изправи гордо, макар никога през живота си да не се бе чувствала толкова уморена. — Искам и аз да пазя.

Танис беше благодарен на тъмнината, която скри усмивката му.

— Добре. Ти ще пазиш с Флинт и Таселхоф.

— Чудесно! — Тя извади от багажа си едно одеяло и легна, като си даваше сметка, че Карамон не сваля поглед от нея, а и Ебен я гледа. Но не им обърна внимание. Беше свикнала на възхитени мъжки погледи, а мъжът от Гейтуей определено беше по-хубав, по-остроумен и по-забавен от воина. Но споменът за огромните ръце на Карамон, които я прегръщаха, отново я накара да потрепери от сладостен страх. Тя решително прогони спомена от мислите си и се настани удобно. Ризницата беше студена и я бодеше през блузата, но забеляза, че останалите не свалиха доспехите си. Освен това бе толкова изморена, че не й правеше впечатление как ще заспи. Последното, което й мина през ума, докато сънят я отнасяше, беше, че е благодарна, задето не е насаме с Карамон.