Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 194
Маргарет Вайс
— Гилтанас! Него го нямаше! Те продължиха да го викат — нали им беше водач. — Мъжът сви рамене. — Така и не разбрах дали изобщо се появи. Заловиха ни и ни откараха в Солас, откъдето избягах. Както и да е, но на твое място
— Познавам го от много време — прекъсна го грубо Танис, но се разтревожи повече, отколкото му се искаше да си признае.
— Разбира се. Просто сметнах, че трябва да знаеш. — Ебен се усмихна съчувствено, потупа го по гърба и се върна при Тика.
На Танис му беше съвършено ясно, че Стърм и Карамон са чули всичко, но никой не каза нищо. Гилтанас изведнъж се появи измежду дърветата.
— Близо сме! Напред храсталакът изтънява и се върви по-лесно.
— Предлагам да влезем през централната порта — каза Ебен.
— Съгласен съм — обади се Карамон и погледна към брат си, седнал под едно дърво.
Златна Луна беше пребледняла от умора. Дори Таселхоф изглеждаше напълно изтощен.
— Можем да лагеруваме тук, а на зазоряване ще атакуваме през централната порта — предложи Стърм.
— Ще се придържаме към първоначалния план — отряза го Танис. — Ще лагеруваме, когато стигнем Сла-Мори.
Тогава се обади Флинт:
— Стърм Брайтблейд, защо не отидеш да почукаш на портата и да помолиш Господаря Верминаард да те пусне вътре? Сигурен съм, че няма да има нищо против. Хайде, Танис. — Джуджето тръгна по пътеката.
— Така поне може да успеем да се изплъзнем от преследвача — тихо каза Танис на Стърм.
— Не знам кой е или какво е, но е много опитен. Всеки път, когато ми се стори, че го забелязвам и погледна назад, изчезва моментално. Щеше ми се да му устроим засада, но не остана време. Гъстият храсталак свърши и всички въздъхнаха облекчено. Озоваха се в подножието на огромен гранитен блок. Гилтанас тръгна покрай скалата и измина няколко стотин метра, опипвайки повърхността й. Изведнъж спря.
— Пристигнахме — прошепна той и извади от джоба на туниката си скъпоценен камък, който засия с жълтеникава светлина. Прокара ръка по скалата и откри онова, което търсеше — малък отвор в гранита. Постави камъка в него и започна да изговаря древни думи и да описва знаци във въздуха.
— Впечатляващо. Не знаех, че е един от нас — обърна се Физбан към Райстлин.
— Самодеец, нищо повече — отвърна магьосникът, но се подпря на жезъла си и загледа елфа с интерес.
Един огромен блок се отдели от скалата и бавно се отмести встрани. От дупката нахлу студен въздух и всички се отдръпнаха.
— Какво има вътре? — запита подозрително Карамон.
— Не знам какво има — отвърна Гилтанас. — Никога не съм влизал тук. Това място ми е познато само от преданията на моя народ.
— Добре — изръмжа Карамон, — какво е
— Било е погребалната камера на Кит-Канан.
— Духове? — измърмори Флинт и надникна в тъмното. — Изпрати първо магьосниците, за да ги предупредят, че идваме.
— Хвърлете вътре това джудже — не му остана длъжен Райстлин. — Те са свикнали да живеят на тъмно и влажно.
