Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 182

От лявата му страна беше Лорана. Тя дори не се преструваше, че яде. Седеше с наведена глава и разпиляна по лицето коса, а когато вдигнеше поглед, той бе насочен единствено към Танис и в него се изливаше цялото й сърце.

Полуелфът много добре си даваше сметка за тези тъжни погледи, както и за студенината, която лъхаше от Гилтанас. Затова се хранеше без никакъв апетит, гледайки само в чинията си. Седналият до него Стърм кроеше някакви планове за отбраната на Куалинести.

Флинт се чувстваше чужд и не на място. Джуджетата винаги имаха това усещане, когато се намираха сред елфи. Тъй като не харесваше храната им, не яде нищо. Райстлин пощипваше от ястията с отсъстващ поглед и не изпускаше Физбан от очи. Тика, която изпитваше неудобство сред изящните елфки, също не хапна почти нищо. Карамон най-после разбра защо елфите са толкова елегантни. Блюдата се състояха основно от плодове и зеленчуци, приготвени със сосове без подправки и поднесени с хляб, сирене и леко, ароматно вино. Тази храна изобщо не спомагаше да заличи неколкодневното му гладуване.

Единствените, които се забавляваха, бяха Физбан и Таселхоф. Възрастният магьосник цяла вечер води разговор с някаква трепетлика, а кендерът просто се радваше на всичко. По-късно — за най-голяма своя изненада — откри, че в една от торбите му се бяха озовали две златни лъжици, един сребърен нож и седефена чинийка за масло.

Червената луна не се виждаше. Тънкият сребърен сърп на Лунитари залезе. Когато на небето се появиха първите звезди, Говорителят кимна тъжно на сина си. Гилтанас се изправи, застана до стола на баща си и запя. Изящният елфски език се преплиташе с прекрасната, нежна мелодия. Докато пееше, той държеше в ръка малка кристална лампа, която осветяваше изваяните му черти. Танис притвори очи и зарови лице в дланите си.

Танис вдигна глава и едва чуто прошепна:

Слънцето,

прекрасното око

на всички небеса,

се гмурва във нощта,

листата,

сънливото небе,

осеяно със огнени светулки,

потъват в сивота.

Разговорите замряха. Елфите вдигнаха лампите си и един подир друг се присъединиха към песента.

Сънят, нашият стар приятел,

люлее дървесата и ни зове нататък.

Листата

с пламък сребърен

проблясват в пепелта,

когато свършва есента.

Птиците

улавят порива на вятъра,

отлитат те на север — няма как,

щом дойде есенният здрач.

Денят

се сменя, както и сезоните,

но ние чакаме отново над гората

на слънцето лъча и светлината.

Светлината на лампите се разпростря като спокойно и тихо езеро от двора към улиците и оттам към гората и планините. С всяка нова лампа се прибавяше още един глас, докато накрая сякаш самата гора запя.

Вятърът

пронизва дните наши.

Сезон подир сезон, луна подир луна.

И раждат се великите царства.

Диханието

на птицата и на светулката,

както и на дървото, на човека

заглъхва бавно и полека.

Сънят, нашият стар приятел,

люлее дървесата и ни зове нататък.

Епохата ще пази историите на всички,

дето сме живели и ще си идем заедно с нея.

Но ние

продължаваме с копнеж да пеем за този свят велик, чудесен,

макар че славата му ще изчезне с тази песен.