Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 178

— Богохулство! — изкрещя той и посегна да откъсне амулета от шията й.

Избухна синя светлина и Говорителят се свлече на пода с болезнен вик. Елфите се разкрещяха и извадиха мечове. Същото сториха и спътниците. Стражите побързаха да ги обкръжат.

— Престанете! — внезапно извика Физбан и пристъпи към трибуната отмествайки мечовете, сякаш бяха трепетликови клони. Елфите го изгледаха изумено, тъй като очевидно не можеха да го спрат. Старецът измърмори нещо под нос, отиде до проснатия на пода Говорител и му помогна да се изправи.

— Сам си го изпроси, нали знаеш? — изтупа робата му той.

— Кой си ти? — едва успя да продума Говорителят.

— Ммм… Какво беше онова име? — Старецът потърси с поглед Таселхоф.

— Физбан — отзова се на мига кендерът.

— Да, Физбан. Аз съм Физбан. — Магьосникът поглади бялата си брада. — А сега, Солостаран, предлагам да наредиш на стражите си да се отдръпнат, за да се успокоят всички присъстващи. Лично аз много бих искал да чуя разказа на тази млада жена, а и за теб ще е полезно да я изслушаш. Освен това няма да ти навреди, ако й се извиниш.

Старецът насочи пръст към Говорителя, но в този момент опърпаната му шапка се свлече над очите му.

— Помощ! Ослепях! — извика той.

Райстлин побърза да отиде при него, поглеждайки предпазливо стражите. Хвана го за ръката и оправи шапката му.

— Ох, благодаря на истинските богове! — Физбан премигна и отстъпи от трибуната.

Говорителят го наблюдаваше озадачено. След това, като насън, се обърна към Златна Луна.

— Извини ме, жено от Равнините. Вече триста години сред елфите няма посветени и от триста години насам никой в тази страна не е виждал символа на Мишакал. Помислих, че амулетът е фалшив и сърцето ме заболя. Прости ми. Толкова сме отчаяни, че не виждаме надеждата, когато ни спохожда. Моля те, ако не си обидена, разкажи ни историята си.

Златна Луна започна оттам, как ги бяха прогонили с Ривъруайнд, замеряйки ги с камъни, описа срещата в хана с бъдещите си спътници и пътешествието до Ксак Тсарот. Разказа как бе унищожила дракона и как беше получила медальона на Мишакал. Но не спомена и дума за Дисковете.

Докато говореше, лъчите на слънцето се издължиха и настъпи здрач. Когато привърши, Говорителят дълго време не продума нищо.

— Трябва да обмисля всичко и да разбера какво означава то за нас — каза накрая и се обърна към спътниците: — Виждам, че сте изморени и единствено волята ви ви крепи. Всъщност — усмихна се той и погледна към Физбан, който се беше подпрял на една колона и похъркваше сладко — някои вече спят прави. Дъщеря ми Лорана ще ви отведе на едно място, където можете да забравите грижите си. Довечера ще има празненство във ваша чест, затова, че ни донесохте надежда. И нека се радвате на покоя на истинските богове.

Тълпата се раздели и пропусна дъщерята на Говорителя, която застана пред него. Челюстта на Карамон увисна, очите на Ривъруайнд се разшириха. Дори Райстлин се загледа в нея и най-после съзря красота, тъй като старостта не я беше докоснала. Косата й бе с цвят на мед и се спускаше на вълни чак до китките на ръцете й. Кожата й бе гладка, с цвят на дърво. Чертите й бяха изящни като на всички елфи, устните — плътни и сочни, а цветът на очите й се менеше като облак на залез.