Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 177

Те се държаха достойно и запазиха мълчание, въпреки че страхът от дракона бе поразил и тях. Това не се хареса на ездача. Той ги гледа известно време и заговори с глас, който сякаш идваше от дълбините на Бездната. Думите все още изгарят съзнанието ми.

„Аз съм Верминаард, Господар на драконите от севера. Моята мисия е да освободя тази земя и хората от лъжливата вяра, насаждана от онези, които наричат себе си Търсачи. Много люде дойдоха да ми служат с радост, за да допринесат за великата кауза. Бях милостив към тях и им дадох благословията на моята богиня. Аз владея лечителски умения като никой друг на земята и затова знайте, че представлявам истинските богове. Но вие, които сега стоите пред мен, се осмелихте да се опълчите. Предпочетохте да се съпротивлявате и затова ще ви накажа жестоко за назидание на всеки, който дръзне да избере лекомислието вместо мъдростта.“

Тогава той се обърна към елфите и каза: „Нека този акт възвести намерението ми да избия вашата раса до крак, както ми повели моята богиня. Хората могат да бъдат научени да виждат грешките си, но елфите — никога! Това е последното предупреждение към всички! Янтар, унищожи ги!“ И драконът издиша огън към прикованите за стълбовете. Те изгоряха в страшна агония…

В залата не се чуваше никакъв звук. Ужасът бе твърде голям, за да се изрази с каквито и да било думи.

— Обхвана ме ярост — продължи Гилтанас. Личеше, че преживява отново всичко. — Втурнах се към моите хора, за да умра с тях, но една силна ръка ме хвана и ме дръпна назад. Беше Терос Айрънфелд, ковачът на Солас. „Не му е сега времето да умираш, елфе“ — каза ми той. — „Време е за отмъщение!“ — И тогава… припаднах, а той ме занесе в къщата си, излагайки на опасност собствения си живот. И ако тази жена не го беше излекувала, наистина щеше да плати с живота си за това, че помогна на един елф!

Гилтанас посочи Златна Луна, която стоеше в края на групата, скрила лице под кожената си шапка. Говорителят я погледна. Същото сториха и останалите елфи. Дочу се мрачно мърморене.

— Човекът, когото донесохме днес, е Терос, Говорителю — потвърди Потиос. — Едноръкият. Нашите лечители казаха, че ще оживее, но го е спасило само чудо.

— Ела насам, жено от Равнините — заповяда Говорителят.

Тя пристъпи към трибуната. Ривъруайнд застана до нея. Двама елфи побързаха да му препречат пътя, но той само ги изгледа и остана на мястото си.

Златна Луна стоеше пред Говорителя с гордо вдигната глава. Свали качулката си и слънцето огря разпиляната по раменете й великолепна коса. Елфите занемяха пред красотата й.

— Твърдиш, че си излекувала този човек — Терос Айрънфелд? — запита я надменно Говорителят.

— Нищо не твърдя — отвърна спокойно Златна Луна. — Твоят син сам видя, че го излекувах. Съмняваш ли се в думите му?

— Не, но той е бил твърде объркан и болен. Може да не е различил магията от лечението.

— Погледни това! — Златна Луна разкопча наметката си и му показа медальона, който заблестя от слънчевите лъчи. Говорителят слезе от трибуната и пристъпи към нея с невярващо изражение. Внезапно чертите му се изкривиха от ярост.