Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 143

Карамон отмести щита си и магьосникът протегна разперена длан. От ръката му изригна бяла светлина, която порази съществото право в гърдите. Пламъкът избухна и драконянинът се оказа оплетен в лепкава паяжина. Ликуващият му вик се превърна в писък. Крилете му залепнаха и той падна, закачайки ръба на железния казан. Съдът се разлюля и едва не се обърна.

— Остана още един! — прошепна Райстлин и се свлече на пода. — Вдигни ме, Карамон, помогни ми да стана! — Магьосникът се разкашля и в ъгълчето на устните му бликна кръв.

— Райст! — Брат му хвърли щита си и го взе на ръце. — Недей! Направи каквото можа. Ще се убиеш!

Но един поглед от страна на Райстлин беше достатъчен. Карамон го вдигна и магьосникът отново започна да мърмори някакво заклинание.

Вторият драконянин се поколеба. Писъците на злощастния му другар все още звучаха в ушите му. Знаеше, че човекът притежава магическа сила и че може би ще успее да устои на магията, но този не приличаше на магьосниците, които беше виждал. Тялото му бе изпито като на мъртвец, но аурата около него беше необикновено силна.

Райстлин вдигна ръка и я насочи към съществото. То хвърли последен, изпълнен със злоба поглед към групичката и побягна. В същото време магьосникът припадна в ръцете на брат си и казанът продължи пътя си към повърхността.

Глава 22

Подаръкът на Бупу.

Зловещата гледка.

Залата на предците се разтресе жестоко тъкмо когато изнасяха тялото на Ривъруайнд и спътниците побързаха да я напуснат. Част от пода пропадна и отнесе целия механизъм на лифта в мъглата.

— Всичко се руши! — изкрещя Карамон и взе брат си на ръце.

— Тичайте към храма на Мишакал — изрече с мъка Танис.

— Отново да поверим живота си на боговете, така ли? — попита Флинт.

Танис не отговори.

Стърм понечи да вдигне Ривъруайнд, но варваринът поклати глава и го отблъсна.

— Раните ми не са сериозни, ще се справя сам. Остави ме. — И остана да лежи на пропукания под. Танис погледна въпросително рицаря, но той сви рамене. В Соламния самоубийството се смяташе за благороден и възвишен акт, докато елфите го считаха за смъртен грях.

Полуелфът сграбчи тъмната плитка на варварина и изви главата му, за да го принуди да го погледне в очите.

— Добре! Остани тук и умри! — процеди през зъби. — Хвърли петното на позора върху Златна Луна! Тя поне има смелостта да се бие!

Погледът на Ривъруайнд потъмня, той сграбчи китката на Танис и го блъсна толкова силно, че полуелфът се удари в стената и изстена от болка. Варваринът се изправи и го изгледа с ненавист. След това се обърна и закрачи по коридора с наведена глава.

Рицарят помогна на Танис да се изправи и двамата побързаха да настигнат останалите. Подът под краката им се люлееше бясно. Стърм залитна и се удари в стената. Един саркофаг се преобърна и разпиля гнилото си съдържание, а някакъв череп се изтърколи пред падналия на колене Танис и го стресна. Той се уплаши, че може да припадне от болка.

— Тръгвай! — искаше да каже, но не успя.

Стърм го взе на ръце и го понесе към изхода, където Таселхоф ги чакаше до стълбите, наречени „Пътека на мъртвите“.