Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 95

Ятмур се изправи отчаяна, собствената им безпомощност я вбесяваше и в същото време я натъжаваше безкрайно.

— Ще се върна много скоро. Някой трябва да наглежда дебелаците. Толкова са глупави, че ако не им наредиш, няма да се сетят дори да ядат. — Спускайки се по склона, момичето тежко въздъхна: — О, велики духове на слънцето, прогонете магическата гъба, преди да е убила с жестокостта и злобата си моя любим.

За нещастие духовете на слънцето се оказаха твърде слаби. Откъм морето задуха мразовит вятър и разстла гъста мъгла, която скри напълно небесното светило. Край брега мина айсберг. Скърцането и пукането му отекваха още дълго след като изчезна нейде в мъглата.

Легнал сред храстите, Грен наблюдаваше. Над него Красавица ритмично обикаляше и редеше своите лозунги.

Трети представител на дългокрачковците се надигна, готов да изстреля своята семенна кутийка. След като слънцето вече се бе скрило, процесът протичаше чувствително по-бавно. Голямата суша се бе скрила в мъглата. Над главата на момчето прелетя пеперуда, която бързо се загуби от погледа му. Грен отново остана сам върху скалистото възвишение, сред всепроникващата влага. Бе сам, отделен от себеподобните си и от намесата на гъбата. Преди време тя го бе убедила, че го очаква слава и власт, но сега само му се гадеше. Така или иначе не знаеше по какъв начин да се отърве от нея.

— Ето, още едно тръгва — наруши мислите му неговата повелителка. Четвърто растение се готвеше да изстреля своя цилиндър със семена. Много скоро той увисна като отрязана човешка глава. Вятърът го разлюля и го блъсна в съседния. Напомнящите на анемонии израстъци се вкопчиха един в друг и по този начин заклещиха неподвижно цилиндрите, които се полюшваха леко, стъпили на своите дълги като крака стебла.

— Виж ти! — възкликна гъбата. — Не ги изпускай от поглед, човече. И не се тревожи. Цветовете не са отделни растения. Изникнали са от ония шест израстъка, които видяхме и нарекохте пълзящи лапи. Наблюдавай внимателно и ще забележиш, че останалите цветове от тази група ще се опрашат след малко.

Част от вълнението на гъбата се предаде и на Грен и той престана да усеща студа, идещ от влажните камъни. Гледаше и се взираше, а и какво ли друго му оставаше. След известно време Ятмур се върна и метна отгоре му плетена от рибарите рогозка. После безмълвно легна до него.

Най-сетне пети цвят се опраши и пое пътя си нагоре. Стъбълцето на кутийката се изправяше и същевременно се наклони към съседната; преплетоха мустачки и групата се оформи.

— Какво значи това? — попита Ятмур.

— Чакай малко — прошепна Грен и едва изрекъл тези думи, шестата, последна кутийка се устреми нагоре. Потрепваща на тънкото стъбълце, тя очакваше вятъра. Той наистина не закъсня. Шестте цилиндъра се съединиха в едно здраво цяло. Погледнато отдалеч, то напомняше на летящо създание.

— Може ли вече да си тръгваме? — попита Ятмур.

Грен трепереше целият.

— Кажи на момичето да ти донесе нещо за ядене — обади се гъбата. — Ти още никъде няма да ходиш.

— Да не си решил да останеш тук завинаги? — попита нетърпеливо момичето, когато Грен й предаде нареждането на гъбата.