Читать «Преследваният» онлайн - страница 70

Действително пътуването от летището до хотела бе продължило четирийсет и пет минути, като Мария нито за миг не бе спряла да роптае и да се оплаква. Свикнала с парите на Юджин и с всички удобства, които можеха да се купят с тях, тя отдавна бе забравила какво е да се живее на една секретарска заплата. И сега този внезапен скок обратно в блатото на бедността я бе ужасил. Юджин съжаляваше само за едно: че не си бе взел диктофон, за да запише безкрайните й мрънкания и натяквания и да й ги пуска после отново и отново.

— Доста оригинално като идея — отбеляза Елена, която очевидно вече изпитваше съмнения относно качествата на Юджин като съпруг, а може би и относно здравия му разум.

— Значи колата е на паркинга на хотела? — попита Алекс.

— Да, отстрани. Защо?

— Бих желал да ми я заемеш — каза той, като попипа превръзката на главата си с изкривено от болка лице. — На двамата с Елена ни стигат таксита за днес. А като приключим тук, искам да се върнем в болницата за още превръзки и обезболяващи лекарства.

— Да, разбира се.

— Освен това — продължи Алекс с извинителен тон — имам чувството, че съм си загубил портфейла. Сигурно е изпаднал в болницата, когато санитарите ме съблякоха, за да обработят раните ми. Дали случайно не можеш да ми услужиш с малко пари?

— Колко ти трябват?

— Ами ще се наложи да си платя болничните сметки. Колко имаш в себе си?

— Две хиляди в банкноти и още хиляда в пътнически чекове. Долари, разбира се. Бях обменил двеста в унгарски форинти, но Мария ми ги отмъкна.

— В долари става. Две хиляди би трябвало да ми стигнат.

Юджин бръкна в джоба на панталона си и измъкна ключовете от колата заедно с пачка стодоларови банкноти, после плъзна всичко по масата към Алекс.

— Да ти кажа за колата: само с попътен вятър можеш да вдигнеш петдесет, няма амортисьори, пружините на седалката ти се забиват в задника, а чистачките чистят всичко, но не и предното стъкло. — Той се позасмя и добави: — Иначе колата е чудничка.

— Преди да падне Стената — отвърна Алекс, като вдигна рамене, — трябваше да чакаме ред, понякога с години, за привилегията да си купим трабант. Някои хора бяха достатъчно хитри да се записват всяка година.

— Всяка година?! — възкликна Юджин.

— Ако се шофира внимателно и се поддържа добре, изкарва горе-долу толкова.

Двамата вдигнаха мълчаливо чаши и пиха за прекрасния нов свят.

Алекс помаха на келнерката — същата сладурана, на чиито прелести Юджин се бе възхищавал цял следобед. Когато дойде до масата, той я заговори с тих дрезгав глас, като я принуди да се наведе до ухото му, за да го чува. Разговаряха около трийсетина секунди, след което той пъхна в ръката й стодоларова банкнота — равна на двуседмичната й заплата плюс бакшишите. Тя кимна и се отдалечи, сияеща от радост.

Алекс погледна часовника си — след пет минути от Ню Йорк щяха да позвънят на Юджин. Минута след това Владимир и Катя щяха да извадят патлаците и да запукат. Той с мъка потисна изкушението да се извърне и да им хвърли един поглед, после вдигна няколко страници от свитъка пред себе си и се престори, че чете.