Читать «Преследваният» онлайн - страница 41

Преди присъстващите да бяха навлезли обратно в темата, кльощавият погледна Алекс и попита:

— А получавали ли сте някакви заплахи? Убийците опитаха ли се да влязат във връзка с вас?

— Не, нито дума.

Явно това бе пореден лош знак, защото и двамата милиционери се намръщиха едновременно. Сякаш по заучен сценарий дебелият поклати глава, изсумтя мрачно и каза:

— Това не е добре. Обикновено предупреждават. Искаме от теб това или ще ти се случи еди-какво си.

— Понякога прибягват до китайското мъчение с капката — подхвърли кльощавият, колкото да покаже познанията си по темата. — Друг път удрят грубо, с ковашкия чук, и ако трябва да бъда откровен, в нашия случай всички признаци сочат в тази посока. Тези хора са професионалисти. Те избират кога и как да направят първия ход.

Ако целта им бе да сплашат Алекс и служителите му, можеше да се каже, че дотук успяваха. Няколко от присъстващите блъснаха нервно столовете си назад; един-двама мениджъри изохкаха на глас.

След кратка пауза, през която в стаята се възцари пълна тишина, дебелият каза:

— Ето какви закономерности откриваме до момента. Първо, тези хора познават служителите ви по име и физиономия, знаят къде живеят, знаят личните им навици и особености. Няма нужда да ви обяснявам какво значи това. Фирмата ви от доста време е под наблюдение, много е вероятно да са получили и помощ отвътре. Кой знае колко от хората ви получават заплатите си от две места или пък колко и кои ще бъдат следващите жертви? Второ, в самото разнообразие от използвани методи за убийство също се крие послание: те могат да се доберат до всеки един от вас както и когато си искат, където и да се намирате, каквото и да правите в момента.

Двамата следователи продължаваха да подхвърлят теории и хипотези, сякаш не забелязваха ужаса, обхванал присъстващите. Алекс и подчинените му си разменяха смразяващи погледи, докато накрая Алекс вдигна безпомощно рамене, извърна стола си и се втренчи в бялата стена. Омразата в стаята нямаше нужда да се изказва с думи — тя бе толкова концентрирана, че можеше да се реже с нож. Алекс си имаше своята лична охрана: шестима яки бодигардове, частна резиденция с най-добрата охранителна система, която можеше да се купи с пари, брониран мерцедес, а и самият му начин на живот не го принуждаваше да ходи по улицата и да се смесва с тълпите.

Докато четиримата членове на управителния съвет, седнали около масата, както и всички останали мениджъри и служители на „Коневич и сие“ бяха лесни мишени. Беззащитни жертви, готови за заколение.

Пък и тия ченгета бяха напълно прави. По-малко от година след разпадането на Съветския съюз, Москва тънеше в хаос. Бруталните убийства бяха станали ежедневие, военнослужещи продаваха личното си оръжие и патрони по ъглите срещу жалки грошове, безработицата бе стигнала невиждани размери. Вследствие на нескопосаната приватизация цените растяха главоломно, а услугите в публичния сектор, които и при социализма не бяха на кой знае какво равнище, се влошиха още повече, докато съвсем изчезнаха. Настана дълга, свирепа зима на недоимък и страдания. Стотици хиляди московчани не можеха да си позволят нафта и мазут за отопление на домовете си, да си купят прилична храна и дрехи и ставаха по неволя престъпници, за да свързват двата края.