Читать «Преследваният» онлайн - страница 287

Тя вдигна снимката.

— Кой е тоя? Изглежда доста симпатичен…

— Никой. Просто си помислих, че може да го познаваш отнякъде. До вчера беше голмайстор в националния футболен отбор.

— Беше?

Началникът на канцеларията се заигра с малка виличка на масата пред себе си.

— Именно, беше. Чувам, че му се е случило ужасно нещастие. Сблъскал се с друг играч на терена и си счупил крака. Всъщност и двата. Колената му са натрошени, със скъсани сухожилия, надробени кости. А на всичко отгоре, като паднал, някой се спънал в него и с бутоните на обувките си му разбил носа. Едното му ухо също липсвало. Горкичкият! Такъв жесток спорт! Явно, че с футболната му кариера е свършено.

Пръстите на Татяна стиснаха силно снимката.

Шефът й продължи дружелюбно:

— Рекох си, че може да го познаваш или поне да се сетиш кой е.

— Не съм футболна фенка. Откъде да го познавам?

— Оказа се, че сте били съученици, първо в отделенията, после в гимназията. От един град сте. И сте връстници.

— Как се казва?

— Саша Каменев.

— Смътно си спомням името… — Тя се замисли дълбоко, после си даде вид, че внезапно се досеща: — Ами да, струва ми се, че го помня! Пъпчив дребосък, ама я виж колко се е променил! Бяхме млади тогава…

Шефът й отпи голяма глътка от шерито и прехапа устни.

— Какво ще кажеш да послушаме музика, скъпа, преди да се оттеглим в леглото?

— Нещо по-романтично ще ми дойде добре. — Татяна внимателно поднесе чашата към устните си, като се опитваше да не повърне. Горкият Саша! Тя се загледа навън към светлините на града, като се насилваше да не мисли как ли изглежда любимият й с разбит нос и откъснато ухо. Но ужасният образ не напускаше съзнанието й.

Шефът й пристъпи към сложната стереоуредба, стисна зъби, натисна копчето на касетния дек и зачака да почне романтичната музика.

След секунди стаята се изпълни с креватните звуци на Татяна и нейния отскоро осакатен Саша, редуващи се с хапливи коментари по адрес на отвратителния й шеф, от който вече й се повръщаше.

Татяна се извърна. Двамата с шефа й се гледаха няколко мига — той, с присвити в тесни цепки очи, клокочещ от гняв след преживяната изневяра; тя с широко отворена уста, докато записът от касетата продължаваше неумолимо да изпълва помещението.

Накрая тя събра сили и изкрещя:

— Какво, по дяволите, е това?

Знаеше прекрасно какво. Катастрофа. Апартаментът й се подслушваше. Някой любопитен наглец си бе позволил да й сложи бръмбари в жилището, за да я следи и — което беше по-зле — записва. Но кой? Откога? Колко ли фатални грешки бе допуснала от невнимание и глупост, колко ли кал по неин адрес се съдържаше на тези касети?

Като при всеки опитен адвокат, мислите й накрая кристализираха в един въпрос, който обобщаваше ситуацията: точно колко съм прецакана?

— Това ли? — отвърна той, като намали звука. — Това е твоето уволнение.

— Какво?! Не можеш да ме уволниш!

Началникът на канцеларията се усмихна.

— Разбира се, че мога. Ето, слушай: уволнена си! Не е ли забавно? Ще ти го кажа пак: уволнена си! — Той натисна стоп-бутона и в настъпилата тишина двамата известно време се гледаха с дива омраза. После шефът й повтори още веднъж, сякаш изпитваше удоволствие да чува думите си: — Уволнена си!