Читать «Преследваният» онлайн - страница 286

— Съжалявам, нямам време за интервюта!

Колдуел остана още два часа на стълбите. Дори най-глупавите въпроси получиха неговия отговор, дори най-незначителният репортер бе удостоен с лъчезарната му усмивка. Той мъжествено понесе медийния интерес и сигурно щеше да стои още, ако репортерите не се бяха сетили, че имат срокове, и не се бяха разпръснали в падащата вашингтонска вечер.

32

Викаха му Царският апартамент. С огромната си площ от петстотин квадратни метра, облицован с мрамор и тиково дърво, мебелиран с редки антики и натъпкан до тавана с всевъзможни предмети на лукса, апартаментът имаше две отделни, напълно обзаведени бани, всяка достатъчно обширна, за да побере цял ескадрон потни хусари заедно с конете. Една от стените беше във витринни прозорци от пода до тавана, от които се откриваше величествена гледка към Москва река и блесналите светлини на огромния град.

Пищната вечеря бе приготвена от международно известен готвач и поднесена от трима келнери, които кръжаха сервилно около масата, готови да нарежат месото и едва ли не да хранят с лъжичка в устата разглезените клиенти, които вечеряха със златни прибори в чинии от най-фин порцелан. След всяка глътка вино високите кристални чаши се допълваха сякаш от само себе си.

Към десет вечерта началникът на канцеларията на Елцин и неговата любовница, сити и доволни, с леко замаяни глави от изпитото вино и шампанско, бяха готови да поемат към гигантското легло с пухени възглавници в средата на огромната спалня. Началникът на канцеларията раздаде царски бакшиши на келнерите и ги отпрати.

С чашка шери в ръка, Татяна бе застанала до прозореца и гледаше с копнеж към звездното небе.

— Каква великолепна идея! — възкликна тя.

— Нали?

— Това е най-романтичното нещо, което сме правили досега.

— Какво мога да кажа освен: обичам те!

— И аз те обичам.

— Наистина ли?

— Разбира се. И няма да се уморя да го казвам: обичам те, обичам те, обичам те!

Той я погледна в упор иззад масата.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Ах, как бих искала!

— Сигурна ли си?

— Да! Само че… не сега, разбира се.

— Защо не сега?

— Ти си нужен на Елцин. Нужен си на страната. Не искам да те отвличам от така важната ти работа.

— Ще се справя. И без това се виждаме всеки ден в офиса.

Двамата вече толкова пъти бяха водили същия разговор с на практика същите думи, че звучеше изтъркано. Тя хвърли бърз, изпълнен с любов и нега поглед на своя Ромео.

— Само дето не съм сигурна дали аз ще се справя. Това вече сме го говорили. Ако не си забелязал, аз също работя, миличък. И на мен времето все не ми стига.

Той се подпря с лакти на масата и попита:

— Сигурна ли си, че няма друг?

— Абсолютно! — сопна се тя. После премина към обичайната си защитна тактика: нацупи се. — Държиш се като влюбен глупак.

Той бръкна в джоба си, извади някаква снимка и небрежно я хвърли на масата.

— Познаваш ли тоя мъж?

Татяна погледна снимката и дори не трепна. Само присви леко очи.

— Не.

— Я погледни пак. Сигурна ли си, че не го познаваш?