Читать «Преследваният» онлайн - страница 205

Проследяващото устройство, прикрепено с магнит за шасито, правеше следенето детска играчка. След час лимузината отново спря до бордюра пред дома на Фьодоров. Министърът слезе, протегна се и оправи костюма си. През прозореца се подаде едрата глава на Голицин. Старецът каза нещо и двамата се засмяха. Голицин подаде на Фьодоров дебел плик и глупакът го отвори нетърпеливо още на място, на тротоара, за да преброи парите.

Щрак-щрак, чу се от верния фотоапарат на Михаил.

25

Поредното заседание на съда започна точно в десет сутринта. Елена бе отишла до съдебната зала със собствената си кола, която бе паркирала в подземния гараж на СИН. Вместо оранжевия затворнически костюм носеше скромна тъмносиня рокля, която подчертаваше естествената й красота, русата й коса, стройната женствена фигура. Тя седна точно зад Алекс, който беше със затворнически дрехи. Докато чакаха представлението да започне, двамата си шепнеха тихо и си разменяха бележки. Този път на Алекс му бяха разрешили да се избръсне и да си вземе душ, но това бе станало едва след като Ем Пи бе заплашил тъмничарите с шумен иск за лишаване на клиента му от човешко достойнство.

Ким Париш седеше зад масата си; от дясната й страна притеснено се оглеждаше същият младолик помощник. Пред тях имаше купища книжа; отстрани бяха натрупани няколко големи кашона.

Когато прокурорката и помощникът влязоха в залата, Ем Пи ги поздрави любезно от мястото си. Тя прие поздрава му с ледено безразличие. Още му беше бясна заради онази злобна, гадна, пристрастна статия в „Ню Йорк Таймс“. Преди няколко дни агент Уилсън й бе разправил под секрет как Ем Пи се е обадил на репортерката, припомнил й е минали услуги и в отплата е уредил публичното омаскаряване на прокурора по делото. Сега Ким Париш едва издържаше да стои в едно и също помещение с него.

Както и предишния път, съдията Джон Евърстън влезе точно навреме през една странична врата, развял съдийската си тога, горящ от нетърпение да започне делото. Той се качи на банката и по навик огледа внимателно съдебната зала. Този път нямаше репортери. Помиярите на Тромбъл също ги нямаше, отбеляза със задоволство съдията. Всъщност единствената публика беше някакъв застарял, възшишкав човечец с дълга, вързана на опашка посивяла коса в галерията за посетители, който шумно сърбаше със сламка диетична кока-кола.

— Кой сте вие, сър? — запита негова светлост.

— Писател — отвърна скромно мъжът. — Пиша роман, юридически трилър, в който се разказва за съдбата на незаконните имигранти. Четох за това дело в „Ню Йорк Таймс“ и реших да почерпя материал направо от извора.

Човекът имаше доста опърпан, леко завеян и донякъде объркан вид. Протритият му син блейзер беше украсен с петна от горчица; дългите му ръце през цялото време почесваха нервно слабинната му област. Наистина имаше вид на писател.

След като съдията не го изхвърли навън, той си седна на дебелия задник, видимо облекчен. Извади бележник от джоба на сакото си и шумно отвъртя капачката на автоматичната си писалка. В рамките на очилата му имаше монтирани две миниатюрни камери. Защипан от вътрешната страна на горното джобче, скрит микрофон улавяше всяка дума. Два етажа по-нагоре, в офисите на едно федерално ведомство, трима агенти бяха насядали пред видео монитори и с жив интерес наблюдаваха съдопроизводството.