Читать «Преследваният» онлайн - страница 192

— Да не си срещнал някого в ареста? Може би мъж? Давам си сметка колко си неустоим с този оранжев костюм. Но да знаеш, че няма да се оставя да ме напуснеш заради някакво моментно увлечение… — Елена отново се засмя.

— По дяволите, аз…

— Млъквай, Алекс! Просто млъкни! — Тя се облегна назад и притвори очи. Ванът се движеше. Няколко безкрайни мига двамата се люшкаха мълчаливо на седалките си.

Без да отваря очи, Елена каза:

— Ние с теб никога повече няма да водим този разговор. Сериозно ти говоря! Обичам те и ако още веднъж кажеш думата „развод“, ще те убия. Ще изстрадаме заедно всичко това. Докато сме заедно, не ме интересува какво ще ни се случи. Ако разбираш какво ти говоря. Или може би искаш да те убия още сега?!

Навел глава надолу, Алекс отказваше да я погледне. Отново настана мълчание, което продължи по-дълго от предишния път.

Накрая той каза:

— Ти също не изглеждаш зле в оранжево.

— А какво ще кажеш за новите ми бижута? — Тя раздрънка веригите си, после се наклони към него и двамата се целунаха. Шегите им бяха тъпи, но и двамата нямаха сили да измислят нещо по-умно.

След малко Алекс каза:

— Мисля, че има възможност да те пуснат под гаранция.

— Мен ли? Ами теб?

— Ем Пи не храни големи надежди. Също и аз. Може пък в момента затворът да е най-доброто място за мен. Миналата вечер позна ли някого сред тълпата репортери?

— Онази противна блондинка от Будапеща.

Оставаха им вероятно още няколко минути насаме.

Алекс имаше много неща за обсъждане и заговори бързо.

— Ти ще трябва да се покриеш дълбоко. Освен това ще се наложи да продадеш апартамента ни — каза й той. — Знам, че много го обичаш, и наистина съжалявам. Но за да преживяваш, ще са ти нужни пари.

— Мразя този апартамент. С удоволствие ще се отърва от него. След четири дни в онази тясна, претъпкана килия, изведнъж ми се прищя да живеем в широко, отвсякъде открито пространство.

— Обяви ниска цена и го разкарай колкото се може по-бързо. После намери нещо евтино под наем, като гледай при нужда да можеш да го освободиш веднага. Колкото пари успееш да събереш, все ще са ти нужни. Предполагам, че разходите по делото ми ще са астрономически.

— А какво става с „Орангутан“? Тази опция вече не стои ли?

— С „Орангутан“ е свършено. Но междувременно ми хрумна нещо ново, вероятно по-добро от „Орангутан“, нещо, което обмислям от известно време.

Докато ванът забавяше ход. Алекс задъхано й изложи в общи линии хрумването си. Елена кимаше. Щеше да й се наложи за кратко време да научи много неща. Като идея обаче хрумването му беше велико. Ако успееше да го осъществи, щеше да се превърне в печатница за пари.

Ванът спря в подземния гараж към централата на Службата за имиграция и натурализация. Алекс и Елена бяха разделени, отведени нагоре в различни асансьори, вкарани в отделни килии и оставени да се пържат.

След половин час дойде надзирател, отключи килията на Алекс и го поведе по поредица дълги, ярко осветени коридори към малка съдебна зала. Елена вече беше там, седнала на масата до Ем Пи. Адвокатът беше с гръб към нея и разговаряше с някаква по-възрастна, но привлекателна черноока дама, която Алекс предположи, че е прокурорът по делото. От дясната й страна седеше значително по-млад мъж с тъмен костюм, който се оглеждаше неловко наоколо, сякаш се чудеше какво прави тук.