Читать «Преследваният» онлайн - страница 188

Ако Юри го бе разбрал правилно, в нищо.

Ден пети започна с взрив на кола-бомба на паркинга пред друг негов офис, при който загинаха още петима служители.

Същата вечер, зашеметен от шока на следващите една след друга лоши новини, Юри Ходорин седеше в кабинета си и мрачно разсъждаваше за бъдещето. Ако нещата продължаха още малко в същия дух, такова не се очертаваше. Цял ден бе прекарал по погребения, в утешаване на хлипащи вдовици и разплакани невръстни дечица. Беше в отвратително настроение. Искаше да бъде оставен на мира, за да се самосъжалява.

В този момент секретарката му прекъсна пристъпа на депресия, за да му съобщи, че отвън във фоайето чака някакъв човек.

— Тоя човек няма ли си име? — излая Юри.

— Отказа да ми го даде — отвърна секретарката.

— Разкарай го! — нареди Юри.

— Не бързайте — посъветва го тя. — Човекът твърди, че знае това-онова за серията убийства, извършени във фирмата.

— Май е единствен в това отношение — промърмори Юри. — Е, добре, нека влезе.

Мъжът влезе и седна на стола срещу бюрото му. Без ръкостискане, без излишни учтивости.

Няколко секунди Михаил Бердяев оглежда внимателно Юри. Късо подстригана тъмна коса, очила без рамки, способен и амбициозен, с бликаща енергия, която сякаш трудно успяваше да овладее. Постоянно се наместваше на стола си и през цялото време въртеше брачната халка на дългия си костелив пръст.

В същото време Юри си мислеше: това си е моят кабинет и няма да позволя на някакъв непознат да ме зяпа, както му скимне, без да му отвърна със същото. И той на свой ред впери поглед в Михаил, но колкото повече го оглеждаше, толкова по-малко научаваше за него. Обикновен човек, среден на ръст, наближаващ петдесет, с кораво, обветрено лице, спортно облечен — нищо запомнящо се.

След като им омръзна да се гледат, Михаил пръв наруши мълчанието.

— Алекс Коневич ме информира, че с него сте стари познати.

— Двамата с Алекс сме работили много заедно. Беше ми трудно да го догонвам. Сега ми липсва. Приятел ли ви е?

— Добър приятел.

Юри се поуспокои.

— Къде е сега?

— В Америка. Във Вашингтон.

Юри плесна радостно с ръце.

— Знаех си! Всички тези истории, че бил в Бразилия, в клиника за наркомани… аз през цялото време разправям, че това са пълни измишльотини. — Лицето му отново стана мрачно. — Жалко, че открадна онези пари. Нали ви казвам, липсва ми.

— Така ли мислите, че е откраднал парите и е избягал? — Допреди година за това говореше цяла Москва: Къде е Алекс? Къде са парите? Колко е откраднал?

— Разбира се! — Юри кимна решително. — И по телевизията го казаха.