Читать «Преследваният» онлайн - страница 17

Двете спорещи страни така и не успяха да се споразумеят помежду си. Да избият протестиращите или да не им обръщат внимание? Да ги стъпчат като хлебарки или да ги изчакат сами да се разотидат? Старците очевидно не бяха на единно мнение, седяха и се препираха в позлатените си кремълски кабинети, надвикваха се и се псуваха, пиеха без мяра, смазани под тежестта на огромната власт, която бяха успели да си присвоят.

В продължение на две безсънни нощи светът наблюдава със затаен дъх всичко това. С всеки изминал час поддръжниците на Борис ставаха все повече и все по-шумни. Издигаха плакати, скандираха протестни лозунги и се заяждаха със служителите на реда, изпратени да ги надзирават. Построиха палаткови лагери, имаха запаси от храна, пееха песни, крещяха и дюдюкаха и явно възнамеряваха да останат на улицата толкова дълго, колкото бе необходимо. Междувременно превратаджиите не изтрезняваха и не спираха да се карат помежду си.

Въпреки сериозните опити за сплашване на пресата сред тълпите бе проникнала малка армия от досадни репортери, които предаваха по спътник, изнасяха тайно снимки от мястото на събитието и печелеха десетки награди „Пулицър“. Цялата тази вбесяваща война на нерви се водеше пред очите на света, с цвят и звук.

Елцин обожаваше да бъде в центъра на медийното внимание и се опияняваше от възможността да има целия свят за сцена. В кремълските кабинети денонощно работеха телевизори. Старците бяха принудени да гледат безпомощно, докато Елцин — по чудо трезвен — бълваше огън и жупел по тях пред камерите, наричаше ги бивши величия и неуспели тирани и заплашваше да ги прокуди на другия край на света. Този смешник си позволяваше да им се плези и да им показва среден пръст.

За една империя, която се нуждаеше от терор така, както живият организъм от кислород, подобно поведение беше не просто унизително, а направо опасно.

На третия ден старците решиха, че търпението им се е изчерпало, и наредиха на танковете да разпръснат тълпата и да смачкат онзи досадник Борис. Ала след като първите трима протестиращи изтеглиха лошия късмет да попаднат под веригите, военните усетиха, че коленете им омекват. Само по себе си изпращането на войска срещу народа бе фатално недооценяване на ситуацията. Трябваше да им пуснем главорезите от КГБ, казаха си тъжно старците, но вече беше късно. Където бе нужно да се счупи някоя и друга кост, да се пролее малко кръв, момчетата от „Лубянка“ бяха винаги готови да услужат, докато войниците не си падаха особено по смазване на тълпи от беззащитни граждани. Шепа генерали, отвратени от ставащото, се обявиха в подкрепа на Елцин.