Читать «Преследваният» онлайн - страница 135
Брайън Хейг
Но Татяна беше реалистка. Тя с нищо не бе в състояние да промени нещата. При цялата си интелигентност и злодейска изобретателност Голицин нямаше нито таланта, нито търпението да се занимава с бизнес. Що се отнасяше до главорезите, които работеха за него, те бяха толкова годни да управляват компании, колкото тригодишно дете да си играе с ядрени бойни глави. Едно бе да изтръгваш ноктите на политически затворници, а съвсем друго — да изкараш печалба от недоверчиви клиенти.
— Аз се свързах с Коневич — каза тя почти шепнешком.
— Моля?!
Тя се наведе напред.
— Чу какво ти казах, Сергей. Свързах се с Коневич. Изпратих един служител от Министерството на вътрешните работи да му направи делово предложение.
— Ти какво, може би не ти е мил животът? Нямаш никакво право да предприемаш солови инициативи!
— Моля да ме извиниш, но… го направих от загриженост за общите ни интереси. — Дори актриса като нея не бе в състояние да придаде на думите си нужната искреност.
Голицин почервеня, очите му се присвиха гневно.
— Ако обичаш, отговори ми на един въпрос, Сергей. Каква лихва получаваш от банките, където си скътал парите си?
— Не е твоя работа.
— Няма да те заболи, ако ми кажеш. Колко?
— Това са много пари. Купища. И малко лихва е все нещо.
— Ако са в швейцарска банка, взимаш около процент. Така ли е?
— Горе-долу — озъби се Голицин. Не че един процент от двеста и петдесет милиона беше нещо, от което можеше да се срамува. Освен това човек не избира швейцарска банка заради лихвата.
— А какво би казал, ако Алекс Коневич можеше да ти ги удвоява на всеки две-три години? Той е гений. Разбира се, при съответните предохранителни мерки. Няма и да се докосва до парите ти. Срещу малък дял от печалбата можем да купим златните му пръсти.
— Не ме интересува.
— Защо? Защото печелиш страхотно от „Обединени предприятия Голицин“ ли? — попита тя с ехидна усмивчица.
За миг той се запита точно какво и колко знае Татяна. Очевидно знаеше твърде много, ако се съдеше по нахакания й тон. Той отпи солидна глътка уиски, след което си призна:
— Действително имаме някои временни затруднения.
— Ники знае ли за тях? — попита тя, забивайки по-дълбоко ножа. — Той също е съдружник, доколкото знам.
Голицин махна небрежно с ръка, сякаш този дребен факт не го притесняваше ни най-малко. Самият факт обаче, че тя повдигаше въпроса, никак не му беше приятен. Ники определено не беше съдружник, когото бе здравословно да изненадаш с лоши новини.
— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита злобно той.
— Две неща. Първо, Коневич е много печен в правенето на пари — започна тя. Намекът беше повече от прозрачен: Голицин и неговата банда идиоти бяха в състояние да превърнат златото в кал. — Второ, ако го привлечем на работа при нас, той става наш. В никакъв случай няма да иде да ни издрънка, защото няма да е в негов интерес. Ще ни стане съучастник.