Читать «Преследваният» онлайн - страница 111

— Ела да си легнеш — подкани Елена съпруга си, като намести възглавницата му и подканващо я плесна отгоре с длан.

— Не съм уморен.

— Нито пък аз. Просто се намираме в най-луксозния апартамент на най-скъпия хотел на най-великия град на света. Искам да се любим!

— Не съм в настроение — отвърна той и миг по-късно, все така обърнат с гръб към нея, добави: — Съжалявам.

Известно време тя мълча, преди да попита:

— Би ли ми казал какво става? Доколкото разбирам, то засяга и моя живот, а ти не споделяш нищо с мен.

— Предпочитам да не говорим за това.

— Аз пък предпочитам да говорим. Дори настоявам.

— Какво, ще се караме ли?

— Още не. — Тя взе една възглавница и я подложи зад гърба си. — Но ако и този път не ми кажеш какво точно става, между нас ще избухне световна война. Никак не се шегувам.

— Не искам да се потискаш.

— Аз се потискам, като те гледам такъв. Честно казано, дори да са ни взели всичко, все ми е тая. Бих се радвала, ако вече някой друг се е нанесъл в онази мухлясала стара къща.

— Е, слава Богу. Защото наистина загубихме… аз загубих… всичко. Парите, нашия дом, фирмите, всичко отиде по дяволите.

— Мислех си, че поне парите са в безопасност.

— Очевидно са намерили номерата на банковите сметки и паролите за достъп. Тези хора се оказаха по-добре подготвени, отколкото очаквах.

— Е, какво пък… някакви си пари…

— Милион-два са някакви си пари, но двеста милиона плюс акции за още сто милиона… мисля, че някакви си не е най-подходящата дума в случая.

Тя не бе очаквала да чуе такива колосални суми.

— Елцин няма да допусне това да се случи. Та той ти дължи толкова много, Алекс!

Алекс въздъхна дълбоко.

— Не мога да се свържа с него. А, повярвай ми, опитах неведнъж. Безброй пъти звънях в кабинета му, затрупах го с факсове.

— Може пък да е зает. Сигурна съм, че това е обяснението. Това, което се случи, може да е жизненоважно за нас, но той сигурно си има предостатъчно други проблеми.

— Не е така, както мислиш. Аз се сблъсквам с каменна стена. Всеки път когато позвъня, ме прехвърлят от един сътрудник на друг, все по-дребни и маловажни. Много добре разбирам какво става.

— Хубаво, защо не ми кажеш и на мен?

— Някой отвътре дърпа конците. И този някой е достатъчно умен и влиятелен, за да издигне преграда между мен и Елцин. Всеки път попадам на някоя нова секретарка, на някой нов дребен чиновник и трябва да им разправям всичко отначало. Редуват се да ме разиграват. Целта е да ме изтощят и принудят да се откажа и очевидно са на път да я постигнат.