Читать «Тъжният кипарис» онлайн - страница 24

— Да? — окуражи я събеседничката й.

— Странно е, че старата дама не е направила завещание.

— Лошо! — отсече сестра Хопкинс. — Хората трябва да бъдат принуждавани да си направят завещанието! Иначе следват само неприятности.

— Чудя се — поколеба се сестра О’Брайън, — ако беше направила завещание, на кого щеше да остави парите си.

— Знам само едно — каза сестра Хопкинс твърдо.

— Какво?

— Щеше да остави някаква сума на Мери — на Мери Джеръд.

— Да, наистина — съгласи се другата. После добави развълнувано: — Казвах ли ви за онази нощ, когато горката дама изпадна в тежко състояние и докторът правеше всичко възможно да я успокои? Госпожица Елинор държеше ръката на леля си и се кълнеше в Бога — ирландското въображение на сестра О’Брайън изведнъж се отприщи, — че ще извикат адвокат и ще направят всичко, което тя желае. Бедната старица мълвеше: „Мери! Мери“, а Елинор я попита дали има предвид Мери Джеръд и веднага се закле, че ще се погрижи за нея.

— Така ли? — Сестра Хопкинс я погледна с леко съмнение.

— Точно така беше — твърдо отговори сестра О’Брайън. — И ще ви кажа, сестра Хопкинс, по мое мнение, ако госпожа Уелман беше успяла да направи завещание, вероятно всички щяха да бъдат изненадани! Кой знае, може би щеше да остави всичко, което имаше, на Мери Джеръд!

— Не мисля, че би го направила. Не допускам, че някой би оставил парите си на друг, освен на кръвен роднина.

— Но има различни роднини — отбеляза сестра О’Брайън загадъчно.

— Какво имате предвид? — попита събеседничката й сепнато.

— Не съм клюкарка! — отговори сестра О’Брайън с достойнство. — Не бих очернила името на покойник!

— Така е. Съгласна съм с вас. По-добре е човек да си мълчи — кимна сестра Хопкинс и си наля още чай.

— Между другото, намерихте ли опаковката морфин, когато се върнахте вкъщи? — попита сестра О’Брайън.

— Не — намръщи се сестра Хопкинс. — Много бих искала да разбера какво е станало с нея, но мисля, че е било така: може би съм оставила опаковката на ръба на полицата над камината, както често правя, когато заключвам шкафа, а тя вероятно се е изтърколила и е паднала в кошчето, което беше пълно с боклук. Спомням си, че когато излизах, чистеха и го изсипаха в кофата за смет. — Замълча, после продължи: — Трябва да е било така, защото не виждам какво друго би могло да се случи.

— Разбирам — каза сестра О’Брайън. — Сигурно е станало така, скъпа. Никъде другаде не сте си оставяли чантата, освен във вестибюла в Хънтърбъри, така че, изглежда, точно това е станало. Опаковката е отишла в кофата за смет.

— Да — потвърди сестра Хопкинс енергично. — Не би могло да бъде другояче, нали? — и си взе от розовия захарен кейк. — Едва ли… — и спря.

Другата сестра като че ли прекалено бързо се съгласи.

— На ваше място не бих се тревожила повече — успокои я тя.

— Не се тревожа… — отвърна сестра Хопкинс.

II

Елинор, млада и строга в черната си рокля, седеше в библиотеката зад масивното бюро на госпожа Уелман. Пред нея бяха разпилени много книжа. Току-що беше свършила разговора си с прислугата и госпожа Бишоп. В стаята влезе Мери Джеръд, като се поколеба за миг на вратата.