Читать «Входът за рая — платен» онлайн - страница 308

Тя заудря с юмруци по бедрата си достатъчно силно, че да й останат синини. Може би се удряше, защото на някакво съзнателно равнище си даваше сметка, че проблемът не е в книгата, а в упоритото й настояване да открие смисъла на живота в едно-единствено тънко томче и да прави непрекъснати опити да се просветли, като всеки ден бяга от реалността чрез хапчета, прахове и инжекции.

В по-обикновени времена — доколкото те можеха да са обикновени на борда на „Лек вятър“ — Лейлъни би проявила търпение към майка си, би се примирила отново с отредената й главна роля в подобни драми. А ролята й беше да прояви съчувствие и загриженост, да попие гнева на тази жена, както марлята попива кръвта от раната. Но сегашният момент беше необикновен, защото изгубената й надежда беше върната по фантастичен и дори загадъчен начин. Затова реши да не пропилява шанса си и да не се остави отново да бъде погълната от емоционалните настроения на майка си.

Тя не седна на леглото, а остана отстрани и се опита да утеши Синсемила.

— Какво искаш? Какво ти трябва? Какво искаш от мен? — Продължи да повтаря тези въпроси, докато Синсемила хлипаше от самосъжаление. — Какво искаш? Какво ти трябва? — Запази тона си хладен и настойчив, защото знаеше, че никое съчувствие или загриженост не могат да донесат вътрешен мир на майка й и че в крайна сметка Синсемила отново щеше да се обърне за утеха към наркотиците. — Какво искаш? Какво ти трябва? Какво искаш от мен?

Настойчивостта даде своето. Синсемила — все още разплакана, но вече не гневна — се сгуши във възглавниците си.

— Хапчетата ми. Искам си хапчетата. Вече взех нещо, но не бяха хапчетата. Подействаха ми кофти. Трябваше да ме изпратят след Алиса в заешката дупка, но вместо това дупката беше змийска.

— Кои хапчета искаш? Къде са?

Майка й посочи към шкафа за дрехи.

— В най-долното чекмедже. Синьото шишенце. Искам да прогоня змиите от главата си.

Лейлъни откри таблетките.

— Колко искаш? Една? Две? Десет?

— Сега само едно. И едно за по-късно. Мама имаше днес лош ден, Лейни. Змийски ден. Нямаш представа колко лош.

На нощното шкафче стоеше бутилка със соево мляко с дъх на ванилия. Синсемила седна и отпи от млякото, за да глътне първото хапче. Сложи второто до бутилката.

— Искаш ли нещо друго? — попита Лейлъни.

— Нова книга.

— Той ще ти купи.

— Не онази проклета книга.

— Не, някоя друга.

— Някоя смислена книга.

— Добре.

— Не някоя за твоите глупави хора-свине.

— Не, не от тях.

— Още ли четеш от онези тъпи книги?

— Вече няма да ги чета.

— Не можеш да си позволиш да си хем грозна, хем глупава.

— Не, не мога.

— Трябва да свикнеш с мисълта, че си прецакана.

— Ще свикна.

— Глупости, остави ме на мира. Върви да четеш глупавата си книга. И без това вече няма никакво значение. — Синсемила се обърна и се сви отново в поза на зародиш.

Лейлъни се поколеба. Дали не виждаше майка си за последен път. След всичко, което беше изтърпяла, след като всички тези години беше виряла в жестоката пустиня на Синсемила, сега не можеше да изпитва нищо друго, освен облекчение. Дори не и радост. Но не беше лесно да се освободиш, да скъсаш с корените си, макар и тези корени да са прогнили. Перспективата за свободата я караше да се вълнува. Но животът като магарешки трън, захвърлян ту тук, ту там и от най-малките капризи на вятъра, не беше много по-добро бъдеще.