Читать «Входът за рая — платен» онлайн - страница 295

Когато забеляза жената, Престън веднага я позна. Тя стоеше встрани от колата, не толкова навътре в сенките. Лесно се открояваше, облегната на едно от дърветата. Мишелина Тереза Белсонг — бивша затворничка, алкохоличка, безуспешно търсеща работа, племенница на слабоумната стара леля Джен. Евтина курва, опитваща се да промени изпълнения й с вина и мизерия жалък живот, да го изпълни със смисъл. Самоопределила се за спасител на Лейлъни. Безполезна шумна и досадна кучка.

Докато гледаше към Мики Белсонг, Престън каза:

— Да, това наистина е Джанет Хичкок. Изглежда, няма да се отърва от наддаването, господин — едва не произнесе „господин Жаба“ — господин Тилрой.

— Не че съм целял подобно нещо, господин Банкс. Просто исках да знаете, че си имате конкуренция. Не искам нищо друго, освен историята ми да бъде оценена по достойнство.

— Разбирам добре. Бих искал да ви направя предложение още днес, преди да си замина, но обикновено това става в присъствието на цялото семейство, тъй като толкова много пари ще променят живота на всички ви. Имате ли жена и деца? Ами родителите ви?

— Мама и тате отдавна си отидоха, господин Банкс.

— Съжалявам, простете.

— А и никога не съм се женил. Не че на времето нямах добри възможности.

Все още загледан в жената в далечината, Престън добави:

— Значи сте сам в тази къща?

— Само аз. И понеже съм ерген от доста време, трябва да си призная, че понякога… ставам много самотен. — Той въздъхна. — Само аз.

— Добре — отвърна Престън и се отвърна от прозореца, след което светкавично стовари тежкия бинокъл върху лицето на Жабата.

При удара се чу изпукване, сподавен стон и мъжът моментално се строполи на пода.

Престън хвърли бинокъла върху неоправеното легло.

На перваза бяха закачени няколко бастуна. Той взе този, чиято дръжка представляваше бронзова глава на вълк.

Проснат по гръб, Жабата гледаше в небитието, а разбитият му нос беше по-грозен отпреди. Гъстата му брада беше напоена с кръв, а червендалестото му лице изведнъж бе станало бледо като тебешир.

Престън хвана бастуна и го вдигна във въздуха.

Мъжът беше зашеметен, но очевидно беше жив още. Изведнъж погледът му се проясни и когато видя какво ще последва, промълви с треперещ глас и чувство за утеха:

— Благодаря.

— Моля, пак заповядай — беше отговорът на Престън, който заби вълчата глава точно във веждата на човека. Няколко кратно. Може би половин дузина пъти. Бастунът изпука, но не се счупи.

Когато накрая се увери, че е убил Жабата, той захвърли бастуна на леглото до бинокъла. По-късно щеше да избърше отпечатъците и от двата предмета.

Планът му беше да запали къщата и да я изгори. Пламъците щяха да унищожат всички улики и доказателство. Но той беше предпазлив човек.

Престън бързо избра друг бастун. Дръжката беше във формата на лакирана медна глава на змия с червени стъклени очи.

Изкуши се да вземе и подходяща сламена шапка, за да посрещне с нея по кавалерски дамата, но размисли. Освен че носеше полза на човечеството и на майката Земя, убиването беше удоволствие. Но човек като него не биваше да забравя, че то е сериозна работа, изпълнена с риск, преследвана и осъждана от мнозина.