Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 43

Тръгнах си към три и минах през „Лерой“. Барът беше по-мрачен и опушен отпреди и още с влизането си го намразих с нова сила. Винаги съм си мислел за него като за свърталище на алкохолици и доказателството беше пред очите ми — по масите седяха самотници на чаша „Тенеси“, с надеждата да забравят проблемите си. Лерой беше на бара и веднага ме разпозна. Без да пита, извади чаша и я напъни догоре с наливна.

— Отдавна не си се мяркал — забеляза. — Бягаш от неприятности?

— Опитвам се — засмях се и огледах наоколо. — Местенцето ти е все така хубаво.

— Ами да. Това е за теб — бутна чашата към мен. — За добре дошъл. Ще хапнеш ли нещо?

— Не, благодаря.

Той забърса бара пред мен, метна кърпата на рамо и се премести да обслужи следващия клиент. Минута по-късно някой ме тупна по рамото.

— Джони! Какво правиш тук?

Обърнах се и зърнах физиономията на един от многото стари приятели, които бях започнал да презирам. Нищо не се бе променило. Гадно заведение, лоши приятели — изведнъж осъзнах, че винаги съм ненавиждал всичко това. Нямах представа защо съм дошъл, нито защо някога бях постоянен клиент тук, освен че ми беше на път и нямаше къде другаде да отида.

— Здрасти, Тоби — измърморих.

Дълъг и мършав, Тоби приседна до мен. По изцъкления поглед разбрах, че вече е здраво почерпен. Смърдеше, сякаш не бе виждал душ от дни, и ризата му беше лекьосана.

— Все още ли си играеш на Рамбо — преплете език той. — Като гледам, доста си тренирал, а?

— Така е — отвърнах, но не навлязох в подробности. — Ти какво правиш?

— Мотая се нагоре-надолу. Поне през последните седмици. Работих известно време в „Куик Стоп“, но собственикът излезе задник.

— Още ли живееш при родителите си?

— Разбира се — каза той и в гласа му се долови нотка на гордост. Отпи една дълга глътка от бутилката, която си носеше, и се вторачи в ръцете ми. — Само мускул си, братле. Тренирал ли си?

— Малко — отвърнах, сигурен, че не си спомня, че вече е питал.

— Направо си разбивач.

Не можах да се сетя какво да кажа. Тоби отпи още една глътка.

— Знаеш ли, довечера правим купон у Манди. Помниш Манди, нали?

Помнех я. Връзката ни продължи по-малко от седмица.

— Техните заминаха за Ню Йорк или там някъде. Ще падне голяма веселба. В момента зареждаме, за да сме в настроение за довечера. Ще дойдеш ли с нас?

Той посочи през рамо към четирите си приятелчета на една покрита с празни бирени бутилки маса. Познавах двама от тях от миналия си живот, но другите двама бяха нови.

— Не мога — казах. — Ще вечерям с татко. Но благодаря за поканата.

— Зарежи го баща ти. Казвам ти, не е за изпускане. Ким също ще дойде.

Друга жена от миналото и друго напомняне, което ме накара да потръпна вътрешно от погнуса. Не можех да понасям дори и мисълта за онова леке, което бях някога.