Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 44

— Не мога — поклатих глава. Станах и оставих чашата пред себе си почти пълна. — Обещах му. Иначе ще ме изрита от къщи. Знаеш как е.

Той наистина знаеше как е и кимна с разбиране.

— Хайде тогава да се видим през уикенда? Решили сме да ходим с дъските към Окрахоук.

— Може — казах, сигурен, че няма да се случи.

— Баща ти не си е сменил телефонния номер, нали?

— Не — казах и тръгнах, отлично съзнавайки, че той няма да звънне и аз няма да се върна в „Лерой“.

На път за дома взех пържоли, салата и два картофа. Без кола си беше истинско мъчение да мъкна торбите и сърфа едновременно, но нямах нищо против. Правех го от години, а в момента обувките ми бяха далеч по-удобни от войнишките ботуши.

Щом влязох, хвърлих багажа и веднага извадих грила, дървените въглища и газта от гаража. Грилът беше прашен, явно не беше използван от години. Разположих се в задния двор, изчистих решетката от прахта, изплакнах я и я оставих да изсъхне. Влязох вкъщи, разгънах пържолите и сложих сол, черен пипер и чесън на прах. Увих картофите във фолио и ги бутнах във фурната, после изсипах салатата в една купа. През това време решетката изсъхна. Сложих въглищата, запалих ги и започнах да подреждам масата навън.

Татко се върна точно когато слагах месото на скарата.

— Здрасти, татко — извиках през рамо. — Приготвям вечеря.

— О… — сепна се той. Изглежда му трябваше време, за да свикне с мисълта, че днес няма да готви той.

— Добре — успя да каже накрая.

— Как искаш пържолата?

— Средно изпечена — отвърна, все още вцепенен, от вратата, която свързваше кухнята със задния двор.

— Като гледам, не си ползвал грила напоследък — обадих се аз. — А е трябвало. Няма нищо по-хубаво от пържола на грил. Вече ми текат лигите.

— Ще отида да се преоблека.

— Готов съм след десет минути.

Той отиде в стаята си, а аз влязох отново в кухнята. Извадих картофите, салатата и дресинга, взех маслото и соса за пържолите и сложих всичко на масата.

Чух, че стъклената врата се плъзга, и татко цъфна с две чаши мляко. Имаше вид на турист от презокеански кораб. Беше с къси панталони, черни чорапи, обувки за тенис и цветна риза с хавайски мотиви. Краката му бяха болезнено бели, сякаш не беше слагал къси панталони от години. Като се замисля, май наистина не го бях виждал в този вид.

Стиснах зъби и се престорих, че изглежда съвсем нормално.

— Точно навреме — извиках и се върнах при грила. Напълних две чинии с готовото месо и сложих едната пред него.

— Благодаря — каза той.

— Удоволствието е мое.

Той сложи салата в чинията си, поля я със сос, разряза картофа и добави масло. Съвсем нормално, рутинно, като изключим факта, че го направи в пълно мълчание.

— Как беше днес? — попитах бодро както винаги.

— Едно и също — отвърна той. Както винаги. Усмихна ми се, но не каза нищо повече.

Моят баща, саможивецът. Не можех да проумея защо всеки разговор за него беше истинско мъчение. Запитах се какъв ли е бил в младостта си. И как въобще е успял да излъже някоя жена да се ожени за него. Знам, че последният въпрос звучи малко унизително за него, но не беше нарочно. Наистина бях любопитен. Започнахме да се храним в пълна тишина, единственият звук идваше от тракането на приборите.