Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 15

— Мислим да запалим огън — каза оранжевата блузка, сложи ръка на раменете на русата и я целуна по врата. — Готови ли сте за веселба?

— А вие? — погледна дяволито приятеля си русата.

— И още как!

Розовата блузка се хвана за перилата, ръцете му се плъзнаха и явно са докоснали чантата, защото тя се наклони и полетя към водата. Звукът беше като от плясък на опашката на подскачаща в морето риба.

— Какво беше това? — обърна се той.

— Чантата ми! — възкликна брюнетката. — Ти я бутна!

— Съжалявам — каза той, но не личеше да съжалява.

— Вътре беше портфейлът ми.

Той се намръщи.

— Казах, че съжалявам!

— Опитай се да я хванеш, преди да потъне.

Момчетата от братството замръзнаха за миг и аз разбрах, че никой от тях няма намерение да скочи във водата. Още миг и вероятно нямаше да могат да я стигнат, щеше да се наложи да плуват доста време, което не е препоръчително за пийнали хора, каквито очевидно бяха. Мисля, че брюнетката разчете правилно посланието в погледа на розовата блузка, защото видях как слага ръце на перилата и вдига единия си крак, готова да скочи.

— Не ставай глупава, вече е далече — протегна ръка да я спре розовата блузка. — Опасно е да скачаш оттук. Може да има акули. Това е само едно портмоне. Ще ти купя ново.

— Не искам ново! Вътре бяха всичките ми пари.

Това въобще не беше моя работа. Бях убеден. Но докато ставах от мястото си и се засилвах, за да се гмурна в морето, си помислих: „Какво пък…“

2.

Предполагам, че трябва да обясня защо скочих във водата да извадя чантата й. Не беше, защото исках да ме види какъв съм юнак или за да я впечатля, нито пък се тревожех за парите й. Беше по-скоро заради невероятната й усмивка и топлината в очите й. Докато летях надолу с главата, осъзнах, че постъпвам глупаво, но вече беше късно. Гмурнах се, после изплувах на повърхността и се огледах. Четири чифта очи ме гледаха изумено от перилата на кея. Розовата блузка беше не само възмутен, но и ядосан.

— Къде е? — викнах.

— Ей там — извика брюнетката. — Още я виждам, но започна да потъва…

Отне ми време, докато я забележа в здрача. Океанът се вълнуваше и правеше всичко възможно да ме изтласка по-далеч от кея. Най-сетне я зърнах, доплувах до нея и я вдигнах над повърхността, въпреки че вече беше пълна с вода. Вълните ми помогнаха да доплувам до брега по-лесно, отколкото си мислех. Четиримата на кея не откъсваха поглед от мен.

Най-сетне усетих дъно под краката си и скоро се озовах на пясъка. Изтръсках водата от косата си и се огледах за сърфа. Беше си на кея. Те дойдоха при мен.

— Заповядай — измърморих и й подадох чантата.

— Благодаря — каза мило тя и очите й срещнаха моите.

В този момент усетих, че в мен нещо изщрака като ключ в ключалка. Вярвайте ми, въобще не съм романтичен и не вярвах на истории за любов от пръв поглед. И все още не вярвам. Но нещо се случи тогава и то много напомняше на онова, на което по принцип не вярвам. Не можех да отместя очи от нея.

Отблизо беше още по-хубава, но не красотата й ме плени, а погледът и усмивката, която разкриваше малка дупка между предните зъби, и не само усмивката, а начинът, по който отмяташе разпиляната от вятъра коса от лицето си, лекотата и грацията в движенията й.