Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 13

— Хубаво е да се върне човек — започнах аз.

— Да — отвърна той и пусна една усмивка.

Наля две чаши с мляко, вечер винаги пиехме мляко, и се съсредоточи в храната.

— Помниш ли Тони? — не се предавах аз. — Мисля, че съм го споменавал в писмата. Както и да е, слушай: май че е влюбен в една жена на име Сабина с шестгодишна дъщеря. Казвам му, че не е за него, но той не иска и да чуе.

Татко поръси порцията си с пармезан, като внимаваше да покрие всяко местенце.

— Хм — измърмори накрая. — Добре.

Захванах се със спагетите и вечерята продължи в пълно мълчание. Пих мляко, сипах си още спагети. Стенният часовник отмерваше всяка секунда.

— Бас държа, че нямаш търпение да се пенсионираш — казах. — Само си помисли, най-после свободен, можеш да отидеш, където си поискаш.

Помислих си, че може да ме посети в Германия, но не го казах. Знаех, че няма да го направи, и реших да не го поставям в неудобно положение. Двамата продължихме да навиваме в синхрон спагетите около вилиците, докато той обмисляше отговора.

— Не знам — каза накрая.

Отказах се да поддържам разговора и единственият звук в кухнята остана тракането на вилиците по чиниите ни. Щом приключихме, всеки пое към стаята си. Изтощен от пътуването, аз заспах веднага и се будих на всеки час, както правех и в базата. Когато станах на сутринта, татко вече бе тръгнал на работа. Хапнах, прочетох вестника, опитах се да се свържа с някой от старите приятели, но безуспешно, грабнах сърфа от гаража и тръгнах към плажа. Вълните бяха малки, но нямаше значение. Не се бях качвал на сърф цели три години и отначало бях малко скован, но, и най-малката вълничка ме караше да съжалявам, че базата ни не е близо до морето.

Беше началото на юни 2000, но вече беше горещо и водата ми подейства освежаващо. От сърфа виждах хората от къщите между дюните да влизат и да излизат, да се суетят около колите си. Вече споменах, че Райтсвил Бийч беше окупиран цяло лято от семейства, дошли на почивка за седмица или две, но понякога идваха и студенти от Чапъл Хил и Рейли. Те бяха по-интересни за мен и аз се загледах в една група ученички по бански, налягали по кърпите си на задната тераса на една от къщите близо до кея. Огледах ги подробно, оцених по достойнство гледката, после хванах една вълна и прекарах остатъка от деня потънал в собствения си свят.

Обмислях да намина към „Лерой“, да видя какво става, но реших, че там нищо и никой не се е променил с изключение на мен. Взех си бира от магазина на ъгъла и седнах на кея да погледам залеза. Рибарите вече се разотиваха, бяха останали само най-запалените, но и те вече прибираха въдиците. Постепенно океанът започна да сменя цвета си от металносиво към оранжево, после пожълтя. В плитчините зад кея се разхождаха рибари с торби, пълни с дребна риба. Тази вечер щеше да е пълнолуние, животът на бойното поле ме бе научил да усещам инстинктивно тия неща. Не мислех за нищо конкретно, просто оставих съзнанието ми да се рее без посока.