Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 134

Савана и Алън седяха на пода. Тя бе опряла гръб в шкафа, главата на Алън почиваше в скута й. Той мигаше непрекъснато, обречен сякаш на вечно движение.

В очите на Савана блестяха сълзи, но гледаше съсредоточено, решена да не показва пред него колко бе наранено сърцето й.

— Обичам го — чух Алън. Дълбокият равен глас от болницата бе изчезнал и на негово място се бе появило изплашено гласче, което молеше за помощ.

— Знам, миличък. И аз го обичам. Толкова много… Знам че си уплашен, мен също ме е страх.

И по гласа й разбрах, че всичко е истина.

— Обичам го — повтори Алън.

— Скоро ще излезе от болницата. Лекарите правят всичко възможно.

— Обичам го!

Тя го целуна по главата.

— И той те обича, Алън. И аз те обичам. И знам, че той иска да язди отново с теб. Каза ми го. Каза ми и колко се гордее с теб. Според него ти се справяш отлично и си ми безценен помощник.

— Страх ме е.

— И мен, скъпи. Но лекарите правят всичко по силите си.

— Обичам го.

— Знам. И аз го обичам. Повече, отколкото можеш да си представиш.

Продължих да ги наблюдавам, внезапно осъзнал, че не принадлежа на това място.

През цялото време, докато стоях там. Савана не вдигна нито веднъж поглед към мен и мисълта, че всичко между нас е изгубено, започна да човърка мозъка ми като свредел.

Потупах джобовете си, напипах ключа и се обърнах към външната врата.

Усещах, че очите ми се пълнят със сълзи. Отворих вратата и никой не ме повика обратно. Савана не бе чула отварянето.

Запрепъвах се надолу по стълбите. Никога през живота си не съм се чувствал толкова уморен.

По-късно, по пътя към мотела, докато чаках на светофарите и се вслушвах в ръмженето на мотора, знаех, че минувачите виждат през стъклото един мъж с обляно в сълзи лице.

Те продължиха да капят из целия път, сякаш нямаше никога да спрат.

Прекарах вечерта в стаята си. От коридора се чуваха стъпки и характерния звук от носене на багаж. Понякога стаята се осветяваше от фаровете на преминаващи или спиращи на паркинга коли и тъмнината се изпълваше с призрачни сенки. Хора, тръгнали по своя път, хора, готови да следват съдбата си. Лежах на леглото, изпълнен със завист към тях, и се питах дали и аз някога ще мога да кажа същото за себе си.

Дори не се опитах да поспя. Лежах и мислех за Тим, но вместо измършавялата фигура в болничната стая си представях онова жизнено, приветливо момче, което бях срещнал на плажа преди години, готово да се усмихне и каже добра дума на всеки. Спомних си татко, опитах се да си представя последните седмици от живота му. Надявах се да е имало някой край него, готов да го слуша, докато говори до безкрай за монети, надявах се директорът да не ме е излъгал, когато каза, че си е отишъл спокойно в съня си. Мислих и за Алън, за непознатия свят, в който живееше. Но най-много мислих за Савана. Спомнях си всяка минута от прекарания с нея ден и непрекъснато се връщах към миналото, опитвах се да запълня празнината в сърцето си.

На сутринта, щом слънцето се надигна от земята, си взех душ и прибрах малкото багаж отново в колата си. Отидох в крайпътното ресторантче отсреща и си поръчах закуска, но когато донесоха димящата чиния, я побутнах настрани и изпих само кафето.