Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 132

— Странно, как си играе съдбата с нас — прошепна Савана. — Мислил ли си някога, че животът ти ще е обърне така?

— Не.

— Аз също. Когато се върна в Германия след първия отпуск, бях убедена, че двамата с теб един ден ще се оженим. Бях напълно сигурна.

Загледах се мълчаливо в чашата си.

— Когато на другата година си дойде отново, убеждението ми се засили. Особено след като правихме любов.

— Недей… — поклатих глава. — По-добре да не говорим затова.

— Защо? Съжаляваш ли за него?

— Не, разбира се, че не! — Докато го казвах, не гледах към нея. Не можех да понеса погледа й. — Но ти си омъжена сега.

— Но все пак онова се случи — настоя Савана. — Трябва ли да го изтрия от паметта си?

— Не знам — отвърнах. — Може би.

— Но не мога — в гласа й имаше изненада и обида. — Това беше първият ми път. Никога няма да го забравя. Беше красиво.

Не отговорих. Тя изглежда успя да се вземе в ръце, наведе се към мен и попита.

— Какво си помисли, когато разбра, че съм женена за Тим?

Затърсих внимателно думите за отговора си.

— Първата ми мисъл беше, че е логичен завършек. Той беше влюбен в теб от години. Разбрах го още когато го видях за пръв път.

Прокарах ръце по лицето си и продължих.

— После… беше сложно. От една страна се радвах, че си избрала именно него. Той е добро момче и двамата имате много общи неща, но от друга страна… ми беше мъчно. Не оставаше много време до уволнението ми. Ако тогава се бях върнал, щях да съм навън вече втора година.

Тя стисна устни.

— Съжалявам — промълви едва чуто.

— Аз също — опитах се да се усмихна. — Ако ме питаш какво мисля, ще ти кажа, че трябваше да ме изчакаш.

Тя се засмя колебливо и скритият копнеж в погледа й ме учуди. Отново заигра с чашата си и каза:

— Много мислих за нас тогава. Къде ще отидем, къде ще живеем, какво ще правим с живота си? Особено накрая. Изпратих те и цялата нощ мислих само за това. Знам колко отвратително звучи, но през тези две години след като изпратих онова писмо, се опитвах да излъжа себе си, че дори любовта ни да е била истинска, тя нямаше да продължи вечно.

Изглеждаше някак дребна и окаяна, когато попита:

— Ти наистина щеше да се ожениш за мен, нали?

— На минутата. И все още бих, ако можех.

Изведнъж миналото ни обсеби.

— Беше истинско, нали? — гласът й трепереше. — Всичко между нас беше истинско.

Умиращото слънце надничаше през прозореца и се отразяваше в очите й. Тя чакаше отговор. За миг образът на болния Тим натежа над нас. Из главата ми препускаха грешни и забранени мисли, разбирах, че са грешни, но бяха там. Ненавиждах се за тях, не исках да правя планове след смъртта на Тим, гонех ги настървено от съзнанието си.

Но не можах да се отърва от тях. Исках да имам Савана в прегръдките си, да я притисна до себе си, да наваксам всичко пропуснато през тези две години. И инстинктивно се приближих до нея.

Савана разбра какво ще последва, но не се отдръпна. Поне не веднага. Но когато доближих устни до нейните, се обърна рязко и виното заля и двамата.