Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 136

— За мен?

— Ти все още я обичаш, нали?

Напрегнах се, за да не позволя на нито едно мускулче да ме издаде, но въпреки всичко той разбра.

— Разбрах отговора. Винаги съм го знаел — каза тъжно Тим. — Още си спомням лицето на Савана, когато ми каза за пръв път за теб. Никога не я бях виждал толкова развълнувана. Зарадвах се за нея, защото в теб имаше нещо… повярвах ти веднага, щом те видях. Когато си замина, тя страда ужасно. Мъката я разяждаше всеки ден малко по малко. Не можеше да мисли за нищо, освен за теб. После разбра, че няма да се прибереш, както го бяхте мислили, върна се в Ленор, мама и татко починаха и…

Той не довърши.

— Ти знаеше, че съм влюбен в нея, нали? — погледна ме в очите.

Аз кимнах.

— Знаех си. Влюбих се в нея още на дванайсет години. Постепенно и тя се влюби в мен.

— Защо ми разказваш това?

— Защото е различно. Знам, че Савана ме обича, но не както обичаше теб. Никога не е изгаряла от страст към мен и въпреки това живеехме добре. Толкова се радваше, когато стягахме ранчото… Аз пък бях щастлив, че мога да направя нещо за нея. После се разболях. Тя винаги е тук, грижи се за мен така, както аз бих се грижил за нея, ако се наложи…

Спря за миг, мъчеше се да намери точните думи. Виждах тревогата, изписана по лицето му.

— Вчера, когато дойдохте, аз видях как те гледа и разбрах, че още те обича. Нещо повече, осъзнах, че винаги ще те обича. Това ми къса сърцето, но, знаеш ли, аз все още съм луд по нея и най-важното за мен е нейното щастие. Нищо друго не искам така силно, както да я видя безгрижна като преди.

Гърлото ми беше толкова пресъхнало, че едва произнесох:

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа да не забравиш за Савана, ако нещо се случи с мен. И да ми обещаеш, че ще се грижиш за нея, както го правех аз.

— Тим…

— Не казвай нищо, Джон — вдигна той ръка, за да ме спре или пък за довиждане. — И помни какво ти казах.

После се обърна на другата страна и разговорът ни приключи.

Излязох тихо и затворих вратата зад себе си.

Вън от болницата слънцето ме заслепи. Чух песента на птиците и ги потърсих с поглед, но те останаха скрити сред клоните.

Паркингът беше пълен наполовина. Всички наоколо изглеждаха уморени като мен, сякаш оптимизмът, който демонстрираха пред близките си в болницата, ги напускаше в момента, когато останеха сами.

Знаех, че стават чудеса, независимо колко болен е човек, но посетителите в болницата не бяха магьосници и едва понасяха тревогата си.

Седнах на една пейка пред сградата и се замислих защо, всъщност, бях дошъл. Щеше ми се да не бях го правил. Повторих си думите на Тим няколко пъти, спомних си болката, изписана на лицето му, и стиснах очи. За пръв път чувствата ми към Савана изглеждаха някак… грешни. Любовта трябваше да носи радост и спокойствие, но в този момент тя носеше болка на всички. На Тим, на Савана, дори и на мен. Не бях дошъл, за да изкушавам Савана. Не исках да разбия семейството й… или бях тук точно за това? Може би не бях толкова благороден, колкото си представях. И осъзнаването на този факт ме накара да се почувствам празен като ръждясала консервена кутия.