Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 131

Бурята отвън вилнееше.

Полумракът в стаята придаваше някаква интимност на обстановката и аз потръпнах във виновно очакване. Докъде щеше да ни доведе всичко това. Желаех я толкова много, но дълбоко в себе си съзнавах, че Савана вече не ми принадлежи и никога повече няма да бъде моя.

Усещах присъствието на Тим навсякъде около нея и знаех, че тя му принадлежи.

Отпих глътка вино и върнах чашата на масата.

— Абсолютно всичко — опитах се да остана спокоен. — Нали ти искаше така? Да гледам пълната луна, за да не забравя нищо от онези дни и нощи?

Не й казах, че все още излизам и гледам луната в първия ден на пълнолунието и въпреки чувството за вина се надявах и тя да го нрави.

— Да ти кажа ли какво си спомням най-ясно? — попита тя.

— Когато разбих носа на Тим?

— Не — засмя се тя, но изведнъж стана сериозна. — Когато бяхме на църква. За пръв път, когато те видях с костюм и вратовръзка. Трябва да се обличаш по-често така. Изглеждаше фантастично.

Тя се загледа замечтано, после се усети и върна погледа си към мен.

— Излизаш ли с някоя?

— Не.

— И аз така мисля — кимна Савана. — Иначе щеше да я споменеш.

Тя се загледа през прозореца. В далечината един кон тичаше под дъжда.

— Трябва да ги нахраня. Сигурна съм, че вече се чудят къде съм.

— Спокойно, нищо няма да им стане — обадих се аз.

— Лесно ти е да го кажеш. Повярвай ми, когато са гладни, озверяват точно като нас.

— Сигурно не ти е лесно да се справяш с всичко това съвсем сама.

— Не е лесно, но имам ли избор? Добре, че в института ни влизат в положението. Дават на Тим отпуск, колкото е нужно, а когато е в болница, ми разрешават да отсъствам.

Стрелна ме с поглед и ме подразни.

— Като в армията, нали?

— О, да. Съвсем същото.

Тя се изкиска, но само след миг отново стана сериозна.

— Как беше в Ирак?

Отворих уста да направя обичайния коментар за пясъка, но ненадейно и за себе си казах:

— Трудно е за разказване.

Савана чакаше. Запънах се и отпих глътка вино, за да събера мислите си. Дори и пред нея не ми се говореше затова.

Но нещо ставаше между нас, нещо, което желаех много и в същото време не исках. Заповядах си да погледна към пръстена й и да си представя как ще се почувства тя по-късно, как ще обвинява себе си и мен за предателството.

Затворих очи и започнах с първата нощ от нахлуването ни в Ирак.

Не знам колко време съм говорил, но трябва да е било достатъчно дълго, за да спре дъжда. Облаците се разкъсаха, слънцето освети хоризонта и се появи дъга.

Когато свърших, бях напълно изтощен. Знаех, че няма да говоря повече никога за това.

Савана ме слушаше мълчаливо, от време навреме задаваше въпроси, колкото да ми даде знак, че слуша внимателно.

— Различно е от това, което съм си представяла — каза накрая.

— Да…

— Когато слушаш новините или четеш вестници, имената на войниците и на градовете са просто думи. Но за теб нещата са… реални. Може би прекалено реални.

Нямаше какво да отговоря. Тя взе ръката ми в своята и нещо в мен подскочи.

— Иска ми се да не беше минавал през това — прошепна тя.

Стиснах ръката й и усетих съответния отговор. Тя се отдръпна, прибра кичура зад ухото си и старите спомени отново оживяха. Този жест ме натъжи.