Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 129

Тя избърса устните си със салфетка и я хвърли на масата.

— Хубави дни бяха, а?

Тя ме погледна някак особено. Настръхнах и за миг в мен оживяха всички спомени, всички надежди и мечти, свързани с нея. Савана отново беше онова момиче, което срещнах на плажа, животът й все още беше пред нея и аз все още исках да бъда част от него.

Тя прокара ръка през косата си и венчалната халка проблесна на светлината. Наведох глава и се съсредоточих в чинията си.

— Да — измърморих, загребах от лазанята и се опитах да изтрия образите в главата си. Преглътнах и веднага поех нова хапка.

— Какво става? Нещо се развълнува? — запита тя.

— Не, нищо — излъгах аз.

— Не си спокоен.

Разбира се, че е същото момиче, помислих си, само дето беше омъжена. Пийнах една глътка вино — количеството й се равняваше на всички нейни малки глътки досега. После се отпуснах назад.

— Защо съм тук, Савана?

— За какво говориш?

— За това — посочих около себе си. — Каниш ме на вечеря, макар ти да не ядеш. Споменаваш за миналото. Какво става?

— Нищо не става — тросна се тя.

— Тогава какво? Защо ме покани?

Тя стана и си сипа втора чаша с вино.

— Може би просто имам нужда да поговоря с някого — прошепна тя. — Казах ти, че не мога да споделям с мама и татко. Дори и с Тим не мога да говоря както с теб. Всеки има нужда да поговори с някого.

Звучеше като победена. Но беше напълно права. Знаех го, нали затова бях дошъл в Ленор.

— Разбирам те — затворих очи. Когато ги отворих, тя ме гледаше преценяващо. — Само че не знам как да се оправя с всичко това. С миналото. С нас. С брака ти. Дори и с болестта на Тим. Не мога да наместя всичко това в една схема.

Тя се усмихна горчиво.

— Мислиш ли, че аз мога?

Не отговорих.

— Искаш да знаеш истината? — попита и продължи, без да изчака отговор. — Истината е, че се опитвам да събера енергия от днешния ден, за да преживея следващия.

Затвори очи, признанието явно беше трудно за нея, но след малко ги отвори и продължи:

— Усещам, че все още имаш чувства към мен. И бих искала да мога да ти кажа, че искам да разбера всичко, случило се в живота ти след онова ужасно писмо, но… — Тя се поколеба за миг. — Не съм убедена, че съм готова да го чуя. Знам само, че когато те видях онази вечер пред мен, се почувствах добре. Не прекрасно, просто добре. И това е много важно. През последните шест месеца не е минавал ден, без да се чувствам зле. Всяка сутрин се събуждам и треперя от нерви, от яд и от страх, че ще загубя съпруга си. И се треса така, докато слънцето залезе. Всеки един ден от живота ми за цели шест месеца. Сега е така, а трудното тепърва предстои. Ще става все по-лошо. Ще добавим и проблема с парите за лечението му. Отговорността да намеря най-добрите специалисти в областта. Да спася живота му.

Тя млъкна и се вгледа в мен, за да види реакцията ми.

Знаех, че трябва да я успокоя, но както винаги не успях. Мислех само, че тя все още е момичето, което някога обичах и още обичам, но никога няма да имам.

— Извинявай — промърмори уморено тя. Усмивката й също беше уморена. — Не исках да те въвличам във всичко това. Просто се радвам, че си тук.