Читать «Кактуси (Разкази за юноши)» онлайн - страница 51

Изведнъж инвалидът заговори с неподозирана живост:

— Защо човек разбира живота, когато е вече много късно? Защо? Ех, ако би могло някак си по-напред да бъдеш баща, а сетне син, та да знаеш… Нелепо, нали? И все пак, ако децата знаеха…

Той отпусна изморено глава на гърдите си.

— Един ден по телефона ми се обади някакъв груб глас. Каза ми горе-долу следното: „Синът ви е в наши ръце. Ако ви е мил животът му, трябва до края на седмицата да ни броите откуп пет хиляди фунта. Вземете още днес сумата от банката и я носете със себе си, докато ви я поискаме. Не се опитвайте да ни издадете на полицията. Предупреждаваме ви — Любо е заложник.“ Веднага след този разговор се свързах с полицейския участък.

Инспекторът Томас, наш стар познат, ми нареди да предам без съпротива сумата на бандита, който ще се яви да я получи. А детективите ще имат грижата да го пипнат. Но какво беше учудването ми, когато след пет минути същият глас ми се обади отново по телефона „Знаем, че предупредихте полицията. Съветваме ви да не разчитате на нейната помощ, ами да приготвите парите.“ Не посмях да подиря инспектора втори път, а направо поех към банката. По пътя забелязах, че на двадесетина крачки отзад ме следват двама едри мъжаги, безспорно хората на Томас. В банката взех парите, сложих ги в джеба и излязох. Двамата ми телохранители тръгнаха след мене. И тъкмо прекрачвах изходната врата, внезапно звънците проехтяха, а вратата се щракна автоматически зад мене. Настана суматоха. Някой беше пуснал в действие системата за тревога. В салона вече не можеше нито да се влиза, нито да се излиза, докато не пристигне полицията. Вътре беше останала и моята охрана. Тогава до мене се приближи един млад господин и с усмивка посочи вратата: „Убедихте ли се, че сме по-силни от Томас? Затова дайте сумата!“ Лявата му ръка беше мушната в джеба на сакото и оттам, под плата, стърчеше застрашително дулото на пистолета. Подадох му парите. „А Любо? Кога ще го пуснете?“ — пошепнах с разтреперани устни. Младежът отвърна злобно: „Вие опитахте да ни предадете…“ После изтича навън и се метна в минаващия автомобил… Цяла седмица чаках да ми върнат Любо, моето дете. Такава тревожна, кошмарна седмица! Накрая разбрах, бандитите са го убили, за отмъщение… Аз отдавна се оплаквах от повишено кръвно налягане, навярно наследственост… Ударът ме повали ненадейно.

Не ме уби, но ето, виждате докъде ме докара… След два месеца, все още прикован в леглото, получих писмо от Любо… Обаждаше се от Суматра… Кратко, лаконично: „Засега не ме търсете! Отново тръгвам на път. Ще се върна, когато сам се издигна в живота.“ Обадих се пак на инспектора Томас. „Ясно е — реши той. — Бандитите въобще не са виждали твоя Любо. Научили са само за изчезването му. А те имат хора навред. И са решили така да ти измъкнат парите. Нов трик. За пръв път ми се случва.“

Времето минаваше, а от Любо никаква вест. Никаква! Тогава ми хрумна нова мисъл. Тя стана моя идея-фикс. Трябва да изкупя вината пред баща си! След това моят син ще се върне…