Читать «Кактуси (Разкази за юноши)» онлайн - страница 50

С дълбока въздишка той бръкна във вътрешния джеб на сакото си и извади от кожения портфейл едно кратко писмо.

— Чуйте!

Вдигна към очите си измачкания лист и зачете:

— Мили татко, не ми се сърди…

После се извърна към мене с виновен, сломен глас:

— Пък аз дори такава бележка не бях оставил. Измъкнах се… Но да продължа: „Не ми допада тази работа, за която ме тъкмиш. Да стоя цял ден до апарата и да се кланям. Моля, усмихнете се! Наклонете глава насам! Изглеждате очарователно. Не, не мога повече. Искам и аз да видя света.“

В очите му бяха избликнали сълзи. Ръцете му с пожълтялото писъмце се отпуснаха безволно върху коленете.

— Какво не опитах: полиция, вестници, радио, детективи — напразно! Сякаш потъна в земята. И сега — уви! — ми стана ясно какво е преживял някога баща ми, клетият.