Читать «Кактуси (Разкази за юноши)» онлайн - страница 52

Непознатият разпери безпомощно ръце.

— И ето ме, дойдох. Тъй както мечтаехме със Стефан някога, под спалния вагон — с куфари, облепени с етикети. Намерих запустелия бащин гроб, обрасъл с пирей, с прогнил полегнал кръст. Направих му паметник и всеки ден нося цветя… Закъсняла, безполезна почит…

— А Стефан? — запитах аз. — Какво стана с него?

— Още щом пристигнах, отидох с автомобил да видя нашата къща. На мястото й се издигаше нова светла кооперация. До нея още стоеше Стефановата къща — все същата, както я помнех, с ламаринената куличка над еркера, с железния балкон и с изтърканата каменна стълба. Само по-остаряла. На двора беше построена нова беседка и вътре играеха на табла двама души. Без да слизам от колата, попитах дали познават Стефан Спиров. Единият играч излезе на улицата. „Аз съм — представи се той. — Какво обичате?“ Изглеждаше много по-млад от мене, здрав, червендалест, изпечен. Когато му казах кой съм, той раздруса ръката ми. После се провикна зарадван. „Татко, ела да го видиш! Няма да го познаеш.“ Излезе и баща му, ръкувахме се сърдечно. А Стефан не спираше: „Двамата ми сина са в университета, на лекции. Ще ги видиш довечера. Нали ще дойдеш? Не отказвай!“ Аз измислих някаква работа, за да отклоня поканата. Но той не ме пускаше. „Брей! — цъкаше с уста Стефан. — Живи бяхме да се видим. Та, казваш, в Австралия живееш? Блазе ти! Пък аз… Като ме хванаха тогава в Аден, тозчас ме върнаха в България. Нямах късмет! Е, как караш? Добре изглеждаш… Хубаво облечен, с автомобил…“ Не посмях да му възразя. Наистина, как да му кажа всичко, що съм преживял? Трябваше, а не посмях… Да му кажа, че съм един жив труп… Обещах, че ще намина на другия ден, а ето вече цял месец съм тук и все отлагам… Там, до него, са баща му, майка му, синовете му… А пък аз…

Изморен от дългия разказ, развълнуван, нещастникът млъкна отново, устремил невиждащ поглед към струпаните върху гроба цветя.

Мълчах и аз. Всъщност какво можех да му кажа?

Той въздъхна тежко:

— Дали и моят Любо някога ще донесе цветя на гроба ми?

Рояк врабчета изпърха от клоните на отсрещния кипарис, подплашени от прилетялата гургулица, която тутакси подхвана своето изпълнено с копнеж гукане. Западът неусетно беше заруменял. Вятърът се усили. В остри лъкатушки прелитна подранил прилеп.

Инвалидът махна с ръка, отчаян и унил.

— Прощавайте. Отегчих ви, нали?… Но така си е — всеки с грижите си…

Хвана дръжката на количката и бавно се отдалечи по алеята, докато се изгуби зад първия завой.

Ферхад Белязания

Параходът разтоварваше докараните стоки. Босоноги мургави носачи, прегънати под тежестта на сандъците, притичваха с треперещи колене по разлюляното мостче.

В това време старши щурманът Любен Кирков лежеше върху изнесения на бака шезлонг и прелистваше цяла купчина помагала, речници и разговорници, улисан в трудните звукосъчетания на изучавания език. Под стола дишаше тежко, с изплезен език малкото, недорасло от глад кученце, което бе намерил на пристанище Пирея. Тогава някой бе подметнал на шега името Херкулес и това име му остана.