Читать «Кактуси (Разкази за юноши)» онлайн - страница 49

Увлечен от разказа му, аз слушах мълчаливо. А той сякаш ме бе забравил. Разбрах, говореше повече за себе си, да се изприказва, да му олекне:

— Тогава сме минали през много хубави места… Но красотата не се забелязва, когато стомахът е празен, когато тялото е смазано от умора, когато очите се слепват за сън… Всъщност какво видях по пътя? Все едни и същи тъмни, задушни корабни трюмове, едни и същи каменни кейове, задръстени с товари, едни и същи торби с въглища, едни и същи скърцащи мостчета от пристана до палубата. Нищо друго… А един ден в Аден, от който впрочем помня само табелката с името, моряците откриха приятеля ми зад струпаните сандъци. Свалиха го тозчас на брега. Навярно и аз трябваше да го последвам, да не се делим, но не се реших. Тъй е в скитничеството — сближиш се с някого, смяташ, че нямаш по-близък от него и… го загубиш. Все едно не е съществувал, а си го зърнал само ей тъй, като на филм… Най-сетне след няколко месеца се домъкнах до Сидней… Сидней, какъв прекрасен град, попълзял върху дългия полуостров между двата сини залива, със светли сгради и блестяща зеленина из парковете, с цветя и бял пясък по алеите. Сидней, южната кралица! Впрочем, знаете ли какво представлява Австралия? Трепнах, изненадан от въпроса.

— Все ще мога да я намеря на глобуса.

И се усмихнах виновно, а събеседникът ми продължи:

— Бях постигнал мечтата си — Австралия! Благодатна, обетована земя! Оставаше ми само да забогатея, да стана милионер. Но как се става милионер? В романите, които бях чел, това не се споменаваше. Ща не ща, поех към вътрешността на континента. Временно, додето посъбера малко пари, склоних да стана… овчар. Не се чудете! В джеба си нямах нито пенс. Уви! Думите на баща ми се сбъднаха много рано. От сутрин до късна вечер, от мрак до мрак, препусках след угоените мериносови овци по еднообразната, скучна до втръсване равнина, осеяна с редки евкалиптови гори. Тези странни гори, без сенки, израсли над тучните поляни. Чудновато дърво е евкалиптът — известно ви е, нали?

— Било най-високото дърво на света, доколкото си спомням.

— Ценно, много ценно дърво. Твърдо, нараства бързо — до сто и петдесет метра. Евкалипти и овце, това е валутата на страната. И аз, бедният скитник, препусках из степта да угоявам тази валута. Труд, труд, до премаляване и… нито едно приключение, никаква опасност: ни звяр, ни разбойник. Ако бях овчар в България, поне с вълци щях да се боря. А тук? Най-страшните ни врагове бяха… зайците. Навярно сте слушали за тях. Пренесените от Европа домашни зайци избягали на свобода, подивели и тъй като в Австралия няма едри хищници, се намножили толкова, че станали национално бедствие. Такива пакостници, макар и по-малобройни, бяха кенгурите. Унищожаваха посевите, изгризваха пасищата, не оставяха трева за овцете. Как не опитвахме да се справим с тях: устройвахме хайки, залагахме капани, заразявахме ги с болести, стреляхме ги — напусто. Някога мечтаех да ходя на лов за тигри, а бях станал обикновен ловец на зайци и кенгури, ловец на най-безобидните твари на земята. Накрай захванах да сънувам тези купища убити животни. Затова зарязах занаята и станах стригач. Обикалях от ферма на ферма да стрижа стадата. И тази работа не беше лесна. Овцете са яки, охранени. Не се дават леко. Но и аз сред природата бях загрубял. Другарите ми събличаха до двеста руна на ден, а пък аз достигнах двеста и петдесет. Посъбрах някой и друг фунт, облякох се по-добре. Тръгнах по вечеринки. Там се запознах със Силва, една мила девойка. Харесахме се. Ала баща й, фотограф в градчето, не искаше зет-стригач, та ако ще би най-добрият стригач в околността. Втори път смених занятието си. Прибра ни той при себе си и животът потече тихо и спокойно. Край на мечтите за подвизи, на детските романтични увлечения. Неусетно бях станал един улегнал, почтен фотограф. Тогава реших да се обадя на татко, да му се похваля. Но не получих отговор. Проверих чрез легацията. Починал един месец след моето бягство. Удар. Стана ми много мъчно, но не можах да си обясня защо пък тъкмо тогава го беше слетял този удар. Случайно, как другояче? И животът отново потече по старому. Имах син — Любо, едър и хубав, който скоро щеше да свърши колежа. Често ми помагаше в ателието. Беше умно, схватливо момче и аз с нетърпение очаквах да му оставя цялата си работа, парите си. Виждах, че много не му допада, той беше буен, жив, любознателен, но не допусках… Мислех си — всъщност мнозина не обичат професията си, но се примиряват. Нали му осигуряваше охолен, спокоен живот? И един ден…