Читать «Кактуси (Разкази за юноши)» онлайн - страница 47

О, войната по начало е свинщина, но това, което прави той… Участвувал е в много бомбардировки, но те не бяха такива… Бяха срещу чужди градове, непознати — все едно разгъната карта, план… А тук, където познава всяка улица, където от всяко кътче пази свиден спомен…

— Месери от изток! Внимание! Месери! — прозвуча гласът от бонето.

Спомените изведнъж се стопиха, разгонени като врабци, остана едно — летецът-изтребител, Ястреба, победителят в толкова въздушни битки, — остана страстта за победа…

Той изви лоста и връхлетя надолу, където бърза наедряваха няколко тъмни чертички — месершмитите.

Върху кръстачката на прицела кацна един, но с ловък лупинг отскочи срещу командирския самолет. Засвяткаха бордните оръжия. Кръстосаха се светещите траектории. Двата противника се срещнаха и се разминаха.

— Не улучи! — изръмжа пилотът, но млъкна тозчас. Радиобонето пропусна кратък стон и млъкна, а лайтнингът взе да се мята непокорно, от опашката му изригна бял дим, източи се дълга бухнала опашка и полетя надолу в бездната.

Зададе се втори месершмит!

Ястреба опря пръст в спусъка, уверен в себе си, спокоен. Противникът откри огън отдалече. Белите лентички зашариха встрани.

„Новак!“ — помисли пилотът.

И продължи да дебне. Още миг! Машините връхлитаха една срещу друга. Отсреща, в противниковата кабинна, се мяркаше лицето на летеца, а от дулата отскачаха бързи искри.

„Дали ще удържи, да не отстъпи?“ — мина му през ума, ала месершмитът не устоя, не бяха толкова здрави нервите на пилота му, обърна корем и профуча нагоре.

Този миг чакаше винаги Ястреба, тогава действуваше. Натисваше спусъка и с всичките си оръжия раздираше вражеския корем като ястреб, уверено, безпощадно…

Но сега ръката му трепна. Очите му се приковаха в двата кръга на крилата — родния трицвет. Нещо по-силно от волята спря ръката му.

Може би вътре е някой приятел, близък… Но дори и непознат, той пак не е чужд — а българин… българин…

Месершмитът се прехвърли през крило и отново го нападна с всичкия си огън. Отново черният му силует се застоя върху кръстчето на мерника и отново Ястреба не натисна спусъка…

Може би е приятел, близък…

Защо пък не се маха? Защо се върти като досадна муха все пред дулата? Каква е тази дързост, безразсъдство?

Или може би знае за какво се жертвува…

Белите ленти от оръжията му се носеха някъде вляво, но ето бързо наближиха, наближиха… Виж, огънят блесна право в очите на Ястреба… Резервоарът избухна, пламъците обхванаха бордовете, крилата, целия свят… Машината пропадна надолу… надолу… в някаква огнена бездна…

Закъсняла почит

Стоях умислен до гроба на майка ми. Скоро до мене спря една инвалидна количка. Новодошлият се пресегна с мъка, сложи върху съседния паметник разкошен букет кали, после се отпусна изморен върху облегалката на количката.

Така унесени в своите спомени, ние мълчахме дълго.

Непознатият въздъхна тежко.

— Закъсняла почит! — промълви той унило. — Безполезна, но…

От учтивост запитах:

— Ваш близък?

Инвалидът ме изгледа продължително.

— Баща ми.

И добави с изненадваща рязкост: