Читать «Кактуси (Разкази за юноши)» онлайн - страница 45

Валякът пухтеше по шосето за Враждебна. Облян в пот в нажежената машина, той пъплеше бавно напред — сантиметър по сантимерът, метър след метър… мудно, досадно като охлюв… а след това назад — сантиметър по сантиметър, докато пребъхти добре трошляка по пътя… сантиметър по сантиметър… А в туй време от летището, отвъд телената ограда, излитаха аеропланите, рееха се из простора, приземяваха се — някои гладко, плавно, а други — неудачно, с подскачания като щъркели… Понякога той самият се хващаше, че не работи, а стои бездеен, унесен, устремил жаден поглед към плаца… Край него профучаваха с мотоциклети и леки коли довчерашните му другари, а той извръщаше глава, за да не го познаят. В гърдите му всеки час се набираше някакво чувство на неудовлетвореност, на обида, на срам — летец и валяк!

На третия ден напусна, по-право избяга, заряза машината сред полето и тичешком се прибра в къщи.

Не можеше да остане повече, трябваше да се махне къде да е, само да се махне!

Нямаше баща, нямаше майка, нямаше близки. Само Милка… Обеща, че ще се върне, ще й се обади… Продаде покъщнината, която имаше, зарея се по света… Видя много страни, възмъжа. Но колко мъки, колко огорчения, колко обиди му струваше то!

Влечеше го Америка. Накрай попадна и там. Един далечен сродник, бай Спиро, го приюти, взе го на работа в своята работилница. Поправяха автомобили. Ех, неприятно беше наистина, сред разглезените, сръдливи клиенти, ала вън, без работа, беше още по-зле. За беда бай Спиро умря, а работилницата попадна в ръцете на кредиторите. Отново се озова на улицата без пукнат цент в джоба. Край него шумеше потокът на живота, святкаха неоновите реклами, примамливо съскаха по паважа автомобилите, от ресторантите долиташе нежна музика, витрините бяха отрупани с лакомства, а той се мъкнеше полугладен, без да знае в кой приют за скитници ще нощува. Накрая като връх на всичко научи за сватбата на Милка. И когато беше изгубил всяка надежда, срещна Джим, шлосера от работилницата на бай Спиро.

— Ти си авиатор, нали? — запита Джим.

— Бях.

— Ела! Търсят дубльор, за филм. Нали не държиш много за кожата си?

— Сега — никак!

Така гладът отново го направи летец. Премяташе се из въздуха, правеше луди лупинги, бесни свредели, пикираше… и винаги оцеляваше…

Черния гологан!

Когато избухна войната, той се записа доброволец. Не се посрами. Би се честно, не отстъпи нито веднъж, свали цяла дузина противници и сега заслужено очакваше наградата…

Подтискана отдавна, някаква досадна мисъл изплува в главата му:

— Награда, значи — като наемник…

— Глупости! — махна той с ръка. — Така е в живота: или печелиш, или губиш… Така е и във войната… Няма значение за какво се биеш и срещу кого… Ако не го свалиш ти, ще те свали той.

— Като наемниците, нали?

Металическият глас в слушалките отново запращя:

— Внимание! Внимание! Наближаваме обекта!

Пилотът отпусна лоста. Насреща изникна притъпеният бял конус на Витоша, нащърбен от извивките на Владайската река, която просветваше в сините сенки на пролома. До нея Люлин, Санаториумът, Кърлежът… А зад тях — пространно езеро от мътен дим, който забулваше София… неговата София…