Читать «Кактуси (Разкази за юноши)» онлайн - страница 46

Болезнена спазма сви гърлото му. Не, не биваше да го пращат тук. При все че бе надраснал всички предразсъдъци, всички празни чувства… При все че бе станал суров, твърд, истински рицар на въздуха…

Все по-ниско и по-ниско, в стесняващи се спирали, слизаха изтребителите, а дълбоко под тях пъплеха бавно, неуловимо летящите крепости. Наоколо взеха да се пукат бели облачета. Артилерията се опитваше да им прегради пътя.

През снежното поле се точеше на изток тънка кална ивица — Цариградското шосе, по което се изнизваше цял керван автомобили, един след друг, един след друг, все в една посока — навън, по-далеч от застрашения град.

„Така е! — обхвана го някакво неизпитано досега раздразнение, някаква гневна погнуса изпълни сърцето му. — Бягат. Както в Лондон. А другите остават. Как ще бягат? Пеша ли? Тези, които докараха войната, бързат да се измъкнат. Но после пак ще се върнат, ще държат речи, ще ронят престорени сълзи над безкрайните редици ковчези…“

Мъглата се поразсея и под нея изплува градът, пъстра плетеница от правоъгълни шарки, насечена с правите линии на булевардите. Грейна златният купол на Александър Невски.

И ето — ту тук, ту там по тази странна плетеница заблещукаха огнени искри — пламнат-угаснат, а на местата им изригнат бели облачета. Като цветенца, като хризантеми. Ту тук, ту там. Бомбардировачите бяха почнали работата си.

Като бенгалски огньове. Пламнат-угаснат.

А всъщност долу е ад. Ад! Нима не знае що значи бомбардировка? Всяко пламъче, всяко бяло цветенце е ужас, ураган, що помита къщи, разкъсва хора… Само преди една година той беше в Лондон. Сирените пищяха отбой, еднакво зловещо както тревога, така и отбой. Той се измъкна от скривалището и пое към гарата замислен. Едно е във въздуха, като орел, където можеш да се бориш, да падаш или да побеждаваш — друго е долу, зарит като плъх под земята, слаб, безпомощен, да очакваш от слепия случай живот или смърт… Гарата беше далече, а улиците затрупани с тухли и хоросан. Отстрани стърчаха зловещо порутени стени. Димяха съборени греди. Лутаха се обезумели хора… Внезапно до него пристъпи един господин, четиридесет-петдесет годишен, с черен костюм, омацан с вар, и по чорапи. Личеше, че е джентълмен и все пак — по чорапи.

— Моля ви — обърна се той с безупречен тон. — Ако обичате, светнете с фенерчето си! Знаете, изпуснах си ключа и не мога да вляза в къщи… Живея отсреща…

А беше ясен, слънчев ден и от цялата сграда стърчеше само вратата.

Смутен, заекващ неловки извинения, той бе побързал да избяга от полуделия човек.

Задъхани, суетящи се хора ровеха в развалините и извличаха обезобразени, неузнаваеми човешки трупове.

Една жена стоеше насред пътя и пищеше, простряла ръце нагоре, където висеше на електрическите жици детето й, превърнато в кървав парцал…

Долу пламъчетата лумваха и угасваха.

И там е същото — както в Лондон… Може би в този миг литва във въздуха къщата, където е роден, може би Милка пищи сред улицата, изгубила детето си… Може би…